— Какво означава този неприличен смях, подлецо? — попита разтревожен аквилонецът.
Човекът в черните дрехи смъкна качулката от главата си, опря гръб в затворената врата, вдигна брадвата и избоботи:
— Познахте ли ме, кучета? Разбрахте ли защо съм дошъл?
В последвалата тишина прозвуча един вик.
— Кралят! — изпищя Албиона. — О, велики Митра, кралят!
Тримата мъже стояха като статуи. После аквилонецът заговори като човек, който се съмнява в собствените си сетива.
— Конан! — възкликна той. — Кралят ли е това, или неговият призрак? Що за дяволска шега?
— Дяволска шега за дяволи като вас! — подигра се Конан. Устните му се смееха, но в очите му гореше адски огън. — Хайде, елате по-близо, кучета. Вие имате мечове, аз този касапски сатър. Мисля, че е подходящ за такива като вас.
— Дръжте го! — извика аквилонецът и извади сабята си. — Това е Конан! Трябва да го убием, иначе той ще ни убие!
Немидийците се отърсиха от уплахата, извадиха мечовете си и се спуснаха към краля.
Брадвата на палача не е подходяща за бой, но кралят си служеше с нея с такава лекота, сякаш беше бойно оръжие. Движеше се бързо, непрекъснато се местеше и не даваше възможност и тримата да го нападнат едновременно.
Отби сабята на първия нападател и преди той да отстъпи, стовари със страхотна сила брадвата върху гърдите му. Другият немидиец замахна, не улучи, загуби равновесие и след миг мозъкът му бликна от разцепения от брадвата на Конан череп. В следващия миг аквилонецът, притиснат в един ъгъл, отчаяно отбиваше унищожителните удари, които се сипеха като дъжд и не му даваха възможност дори да извика за помощ.
Внезапно с лявата си ръка Конан смъкна маската от главата на мъжа и разкри пребледнялото му лице.
— Подлец! — изръмжа кралят. — Разбрах, че си ти. Предател! Проклет изменник! Дори тази позорна стомана е прекалено висока чест за твоята глава. Умри като крадец!
Брадвата описа унищожителна дъга, аквилонецът изпищя и падна, хващайки се за дясното рамо, от което бликна кръв. Ръката му беше отсечена. Брадвата се издигна втори път и безпрепятствено нанесе втори удар отстрани на тялото. От зейналата рана изскочиха вътрешностите му.
— Лежи докато кръвта ти изтече — изръмжа Конан и хвърли с погнуса брадвата. — Хайде, принцесо!
Той се наведе и разряза въжетата около китките й, вдигна я на ръце и излезе от тъмницата. Албиона ридаеше, сгушена в силните му обятия.
— Успокой се — промърмори Конан. — Още не сме се измъкнали. Ако се доберем до тайната врата, през която се отива към стълбите за тунела… Дявол да ги вземе! Дори през тези дебели стени са ни чули!
В коридора се чу звън на оръжия и стъпки, под сводестия таван закънтяха викове. Една наведена и накуцваща фигура с фенер в ръка изникна отнякъде и освети Конан и девойката. Конан изруга и скочи напред, но старият пазач захвърли фенера и копието, завика с всички сили за помощ и побягна.
Конан се обърна и затича в обратна посока. Пътят навън беше затворен от тайната врата, през която беше влязъл в Желязната кула. Но той познаваше добре това зловещо здание. Преди да стане крал беше затварян в него.
Зави в един страничен коридор, достигна до друг, по-широк, успореден на онзи, по който беше дошъл, оттам тръгна по един страничен. Той го върна в коридора, който беше напуснал, но на по-удобно място. На няколко метра имаше здрава залостена врата, охранявана от брадат немидиец с ризница и шлем. Беше с гръб към Конан, обърнат към нарастващия шум и приближаващите се фенери.
Конан не се поколеба дори за миг. Остави девойката на пода и се спусна тихо към пазача. Мъжът се обърна, изкрещя от изненада и уплаха и вдигна копието си. Но преди да нанесе удар с неудобното си оръжие, Конан замахна с всичка сила с меча си и главата на немидиеца се търкулна на пода.
Конан бързо измъкна големия дънер, с който беше залостена вратата — твърде тежък за силите на обикновен човек — и извика Албиона, която залитайки затича към него. Той я сграбчи под мишница и изтича навън.
Озоваха се в тясна, тъмна като катран улица, оградена от едната страна от кулата, а от другата от отвесна стена долепени една до друга къщи. Конан пипнешком затърси врати или прозорци на стената, но не намери.
Врата на кулата зад него със скърцане се отвори и от нея се изсипаха мъже с факли. Светлината се отразяваше от мечове и доспехи. Мъжете се взираха в тъмнината и свирепо крещяха. После се втурнаха в посока обратна на тази, по която бяха тръгнали Конан и Албиона.