— Скоро ще разберат, че са сбъркали — промърмори той и затича. — Ако изобщо намерим пролука в тази проклета стена… По дяволите! Нощната стража!
Пред тях на пресечката с една тясна уличка се провидя слаба светлина и блясък на стомана. Беше нощната стража, дошла да види какво става.
— Кой е там? — извикаха те. Конан чу омразния немидийски акцент и стисна зъби.
— Стой зад мен! — тихо заповяда той на девойката. — Трябва да минем преди стражите от тъмницата да са се върнали и да ни завардят от другата страна.
После стисна меча си и се спусна право към идващите фигури. На негова страна беше предимството на изненадата. Той виждаше техните очертания в светлината, но бе невидим за тях на фона на тъмната улица. И още преди да го усетят, беше сред тях и започна яростно да сече. Бяха половин дузина, в доспехи, калени в погранични войни ветерани, в които бойният инстинкт надделяваше над разсъдъка. Трима паднаха преди да разберат, че срещу себе си имат сам човек. И въпреки това реагираха мълниеносно. Звънът на стомана беше оглушителен, от меча на Конан изскачаха искри, когато удряше върху ризници и шлемове. Той виждаше по-добре от тях, в оскъдната светлина неговата подвижна фигура беше трудна цел. Мечовете им сечаха въздуха, а той удряше точно и със силата на ураган.
Зад него вече се чуваха виковете на стражата от кулата, която по звънтенето на оръжията се беше ориентирала за мястото на боя. А пред него облечените в ризници мъже му препречваха пътя. След миг стражата щеше да го нападне в гръб. Конан удвои силата на ударите като ковач, който кове нагорещено желязо върху наковалня. И тогава стана нещо непредвидено. Като изневиделица зад стражите се появиха дузина черни фигури, зазвънтя стомана. В мрачината ревяха мъже, нанасяха смъртоносни удари. За миг улицата се покри с гърчещи се тела. Една тъмна, загърната в наметало фигура скочи към Конан и той вдигна меча си, видял протегната към него ръка. Но ръката не държеше оръжие. Чу се вик:
— Насам, ваше величество! Бързо!
Изненадан, Конан тихо изруга, хвана Албиона и последва непознатия спасител.
Заобиколен от загадъчните фигури, кимериецът забърза по улицата. Носеше принцесата на ръце като малко дете. Не можеше да каже нищо за спасителите си, освен че бяха в тъмни наметала и качулки. Обзе го съмнение. Но за момента тези хора го бяха отървали от враговете и той продължи да ги следва.
Сякаш усетил съмненията му, водачът го докосна леко по рамото и каза:
— Не се страхувай, кралю. Ние сме верни поданици. — Гласът не му беше познат, но акцентът беше от централните провинции на Аквилония.
Зад тях жадните за мъст стражи крещяха, спъваха се в труповете по земята, силуетите им се открояваха на слабата светлина от далечната улица. Но мъжете с качулки неочаквано се обърнаха към плътната на вид стена и Конан видя в нея отворена врата. Ядно изруга. Беше минавал много пъти оттук по светло и не беше забелязал никаква врата. Влязоха, вратата се затвори и ключалката щракна. Звукът не беше успокояващ, но нямаше време за губене. Мъжете уверено го водеха напред. Вървяха в нещо като тунел. Конан почувства тънкото тяло на Албиона да трепери в ръцете му. После някъде пред тях слабо се провидя отвор — някакъв по-малко черен свод в тъмнината — и минаха през него.
Последва причудлива поредица от полуосветени дворове, сенчести алеи и виещи се коридори. Вървяха в пълна тишина. Накрая се оказаха в широка осветена стая. Конан нямаше представа къде се намира, защото техният лъкатушещ път обърка дори неговото вродено чувство за посока.
Десета глава
Монетата от Ахерон
Не всички влязоха в залата. Когато вратата се затвори, Конан видя пред себе си само един слаб мъж с черно наметало и качулка. Мъжът свали наметалото си. Имаше спокойно лице с фини черти.
Кралят сложи Албиона пода, но тя продължаваше да се държи за него и да гледа уплашено. Залата, осветена от меката златна светлина на бронзови светилници, беше огромна, с мраморни стени, частично покрити с черни кадифени завеси, и великолепен дебел килим върху мозаечния под.
Конан инстинктивно сложи ръка на меча си. На дръжката му имаше кръв. Засъхнала кръв имаше и по ножницата, защото той беше прибрал меча, без да го почисти.