— Къде сме? — попита Конан.
Непознатият му отговори с нисък, дълбок поклон, в който подозрителният крал не откри никаква следа на ирония.
— В храма на Азура, кралю.
Албиона тихо изпищя, притисна се още по-силно към Конан и погледна ужасена към черните сводести врати, сякаш очакваше да влезе някой от ужасните владетели на мрака.
— Не се плаши, господарке — каза водачът. — Въпреки суеверието на простите хора тук няма нищо, което да ви навреди. Щом дори монархът вярва, че нашата религия може да ви спаси от преследване, никой от неговите поданици не трябва да се страхува.
— Кой си ти? — попита Конан.
— Аз съм Хадрат, жрец на Азура. Един от моите последователи те познал, когато си влязъл в града, и ми обади.
Конан непочтително изсумтя.
— Не се страхувай — успокои го Хадрат. — Така си се маскирал, че освен поклонниците на Азура, чийто култ изисква да търсят истината, никой друг не може да те познае. Ние те следвахме до стражевата кула. Някои от моите хора отидоха чак в тунела, за да ти помогнат, в случай че се върнеш по същия път. Други, между които и аз, обградихме кулата. Тук, в храма на Азура, ти все още си крал.
— Защо рискувате живота си за мен? — попита кралят.
— Когато се възкачи на трона, ти се отнесе дружелюбно към нас и не позволи на жреците на Митра да ни изгонят от страната — отговори Хадрат.
Конан го погледна с любопитство. Никога не беше влизал в храм на Азура и дори не беше сигурен, че в Тарантия има такъв. Жреците на тази религия умееха да крият храмовете си. Сред хиперборейските народи преобладаваше култът към Митра, но съществуваше и култът към Азура въпреки официалната забрана и вражда. Конан беше слушал ужасни истории за скрити храмове, където непрекъснато се издигал дим от черни жертвеници, върху които пред голяма, навита на колело змия с вечно полюшваща се глава се принасяли в жертва отвлечени хора.
Преследванията накарали поклонниците на Азура да крият храмовете си и да провеждат ритуалите тайно. Тази скритост на свой ред беше причина за чудовищни подозрения и измислици.
Но Конан проявяваше голямата търпимост на варварин и отказа да преследва поклонниците на Азура и да позволи на хората да го вършат без по-сигурни доказателства от непотвърдените слухове и обвинения. „Ако те са черни магьосници — казваше той, — как ще ви позволят да ги измъчвате? Ако пък не са, какво лошо могат да ви сторят? Това са клевети. Оставете хората се молят на каквито си искат богове.“
В отговор на почтителната покана на Хадрат той седна на един стол от слонова кост и посочи на Албиона друг, но тя се настани на една позлатена табуретка и се притисна до бедрото му, сякаш търсеше сигурност от този контакт. Подобно на повечето последователи на Митра, Албиона изпитваше неясен ужас от поклонниците на Азура, още повече че от дете й бяха втълпявали фантастични истории за човешки жертви и човекоподобни богове, разхождащи се из притъмнени храмове.
Хадрат стоеше пред тях, навел голата си глава.
— Какво ще желаете, ваше величество?
— Най-напред храна — изръмжа Конан и жрецът удари със сребърния си жезъл един златен гонг.
Ехото от меките тонове още не беше заглъхнало, когато четири закачулени фигури влязоха през закритата със завеса врата, бутайки голяма сребърна количка, отрупана с изпускащи пара блюда и кристални съдове с вино. Те я поставиха пред Конан и се поклониха ниско. Кралят избърса ръцете си с Дамаската и с нескрито удоволствие млясна устни.
— Внимавай, кралю! — прошепна Албиона. — Тези хора ядат човешко месо!
— Залагам царството, че това е добре опечено говеждо — отговори Конан. — Хайде, момиче, лапай! Сигурно си прегладняла след гладорията в затвора.
Като чу съвета и видя примера на онзи, чиято дума беше закон за нея, принцесата се подчини и започна да яде лакомо, но изискано, докато нейният господар разкъсваше огромните късове месо и пиеше така, сякаш три дни не беше ял.
— Твоите жреци са много досетливи, Хадрат — каза Конан с огромен кокал в ръка и пълна с месо уста. — Приветствам вашата готовност да ми помогнете в борбата за възвръщане на царството.
Хадрат само поклати глава. Конан удари с кокала по масата в порив на неудържим гняв.
— По дяволите! Какво е станало с хората на Аквилония? Най-напред Сервий… сега ти. Нищо друго ли не можеш да правиш освен да поклащаш идиотски глава, когато говоря за прогонване на тези кучета?