— Не, ваше величество. Старият нощен пазач го е видял, но можа да каже само, че е бил в черните дрехи на палача, чието голо тяло намерихме в една празна килия.
— Той е опасен човек — каза Валерий. — Не се опитвайте да го заловите жив. Всички познавате принцеса Албиона. Потърсете я и ако я намерите, веднага убийте и нея, и човека с нея. Повтарям! Не се опитвайте да ги хванете живи!
Валерий се върна в стаята си и извика четирима мъже със странна, чуждоземна външност — високи, слаби, с жълтеникава кожа и безизразни лица. Бяха с дълги черни наметала, стигащи чак до обутите им в сандали крака. Лицата им бяха забулени с качулки. Те стояха пред Валерий със скръстени на гърдите ръце. Валерий ги погледна с неприязън. По време на далечните си пътешествия се беше срещал с много странни раси.
— Когато ви намерих гладни в джунглите на Кхитай — каза строго той, — изгонени от вашето царство, вие се заклехте да ми служите. Досега ми служихте добре по вашия отвратителен начин. Сега искам от вас една последна услуга, след което ви освобождавам от дадената клетва.
— Конан кимериецът, бившият крал на Аквилония, въпреки магията на Ксалтътън… или може би благодарение на нея е още жив. Загадъчният ум на този възкръснал дявол е неразбираем за смъртния човек. И докато той е жив, аз съм в опасност. Хората ме приемат като по-малката от две злини. Ако обаче Конан се появи, тронът ще се разлюлее под краката ми и преди да успея да направя нещо ще избухне революция. Може би враговете ми имат намерение да използват това срещу мен, когато решат, че вече не съм им нужен. Не зная. Но зная, че Аквилония е много малка за двама крале. Потърсете кимериеца! Използвайте свръхестествените си таланти да го откриете, където и да се намира! Той има много приятели в Тарантия. За да спаси Албиона, е имал помощник. Дори Конан не е могъл самичък да извърши онова ужасно клане в улицата до кулата. Вземете тоягите си и тръгнете по следите му. Не зная къде ще ви отведат тези следи. Но го намерете! И го убийте!
Четиримата кхитанци се поклониха и без да кажат дума, се обърнаха и безшумно излязоха.
Единадесета глава
Мечовете на Юга
Слънцето изгря зад далечните планини и освети платната на малка лодка, плаваща по течението на реката, която минаваше на една миля от стените на Тарантия и се извиваше на юг като гигантска блестяща змия. Тази лодка се различаваше от плуващите по широката Коротас рибарски и търговски баржи, натоварени със скъпи стоки. Беше дълга и тясна, с висок извит нос, черна, с изрисувани с бяло черепи по бордовете. Прозорците на малката каюта в средата бяха плътно затворени. Другите лодки й правеха път, защото тя очевидно беше от онези лодки на поклонници, които карат безжизнения последовател на Азура в неговото последно тайнствено пътуване на юг, където, далеч зад пойтейнските планини, реката се вливаше в синия океан. В тази каюта несъмнено лежеше тялото на починал богомолец. Всички бяха виждали такива зловещи лодки. И най-фанатичният почитател на Митра не се решаваше да попречи на тяхното тъжно пътуване.
Каква беше крайната точка на това пътуване хората не знаеха. Някои казваха, че е Стигия. Други — някакъв безименен остров отвъд хоризонта. Според трети — обаятелната и загадъчната Вендия, където мъртвите намирали вечен покой. Но никой не беше сигурен. Знаеше се само, че когато умре някой поклонник на Азура, тялото му се закарва на запад по голямата река в черна лодка, карана от гигантски роб, и нито лодката, нито трупът, нито робът се връщат.
Мъжът, който гребеше, беше огромен и тъмен като другите, макар че отблизо човек би открил, че тенът му се дължи на грижливо боядисване. Беше с кожена набедрена препаска и сандали и се справяше с дългия лост и греблата с необикновена вещина и сила. Но никой не се доближаваше до зловещата лодка, защото беше известно, че поклонниците на Азура са прокълнати, а тези лодки са носители на черна магия. Лодкарите се отклоняваха от пътя й и мърмореха заклинания, без да знаят, че по този начин помагат на бягството на своя крал и принцеса Албиона.
Пътуването с черната тясна лодка по голямата река почти на двеста мили до мястото, където Коротас извива на изток покрай пойтейнските планини, беше странно. Като насън гледката край тях непрекъснато се променяше. През деня Албиона лежеше търпеливо в малката каюта, тиха като мъртвец, за какъвто се представяше. Само късно през нощта, след като увеселителните лодки с красиви пътници, излегнали се на копринени възглавници, напуснеха реката и преди да се появят бързите рибарски лодки, девойката се решаваше да излезе навън. Тогава тя държеше дългия лост, майсторски завързан с въжета, за да й е по-лесно, докато Конан дремваше няколко часа. Но кралят се задоволяваше с малко сън. Огънят на неговото желание го поддържаше, силното му тяло понасяше с лекота уморителното изпитание.