Без спиране и почивка те плуваха на запад денем, на слънчева светлина, покрай господарски вили и зелени горички, нощем, когато милионите звезди се отразяваха във водата, покрай градове, над които трептяха и пулсираха отраженията на милиарди светлини. С придвижването на юг зимата оставаше зад гърба им. Най-после стигнаха до сините пойтейнски планини, които се издигаха над тях като отбранителни валове на боговете. Голямата река се отклоняваше от тези прилични на кули скали, спускаше се през хълмовете и се изливаше в бързеи и пенливи водопади.
Конан огледа внимателно бреговата линия, пресече една дълга извивка и се насочи към един врязал се във водата нос, където боровете образуваха странно симетричен кръг около сива скала с необичайна форма.
— Не мога да разбера как лодките се спускат надолу през гърмящите водопади — изръмжа той. — Хадрат твърди, че го правели… но ние ще спрем тук. Той каза, че на това място ще ни чака човек с коне, но не го виждам. Не разбирам как Хадрат може да е съобщил за нашето пристигане.
Конан изтегли лодката на брега и завърза носа за един корен. После се хвърли във водата и изми кафявата боя от кожата си. После извади от каютата аквилонската ризница, намерена му от Хадрат, и си я сложи, препаса и меча си, а Албиона си облече подходящи за пътуване из планината дрехи. Вече напълно въоръжен, Конан се обърна към брега и изведнъж трепна, ръката му инстинктивно стисна дръжката на меча. Под дърветата стоеше облечен в черно човек и държеше юздите на два коня.
— Кой си ти? — попита кралят.
Човекът се поклони ниско.
— Поклонник на Азура. Пристигна нареждане и аз го изпълнявам.
— Как пристигна това нареждане? — попита Конан, но човекът само се поклони отново и каза:
— Дойдох да ви преведа през планините до първата пойтейнска крепост.
— Нямам нужда от водач — отговори Конан. — Познавам добре тези планини. Благодаря за конете, но принцесата и аз ще привлечем по-малко нежелано внимание, ако не бъдем съпровождани от поклонник на Азура.
Мъжът се поклони за трети път, подаде юздите на Конан, качи се в лодката, отблъсна се от брега с греблото и се спусна по бързия поток към далечните, ревящи бързеи. Озадачен, Конан поклати глава, вдигна принцесата на седлото, качи се на бойния кон и потегли към извисяващите се към небесата зъбери.
Подножието на планините се беше превърнало в граница. Бароните се бяха върнали към феодалните порядки, банди разбойници бродеха безпрепятствено. Пойтейн официално не беше се отделил от Аквилония, но се държеше като самостоятелно царство, управляван от потомствения граф Тросеро. Хълмистата южна страна формално беше подчинена на Валерий, но той не се опитваше да контролира проходите, охранявани от крепости, над които предизвикателно се вееше аленото знаме с леопард на Пойтейн.
В меката вечер кралят и неговата красивата млада спътница яздеха по дългите сини склонове. С изкачването далеч пред тях като огромна пурпурна мантия се разкриваше хълмиста страна, прерязана от блестящи реки и езера, осеяна с големи ниви и далечни кули. Високо напред съгледаха първата пойтейнска крепост — силно укрепление, извисяващо се над тесен проход.
Над нея на фона на синьото небе се развяваха алени знамена.
Преди да достигнат до крепостта, от дърветата излезе група рицари в лъскави доспехи. Водачът им заповяда на пътниците да спрат. Пойтейнците бяха високи мъже с тъмни очи и буйни, дълги черни коси на южняци.
— Спрете и кажете по каква работа сте тръгнали и защо отивате в Пойтейн.
— В Пойтейн да няма въстание, та един мъж в аквилонски дрехи да бъде спиран и разпитван като чуждоземец? — попита Конан и внимателно заоглежда рицарите.
— Много подлеци идват от Аквилония през тези дни — хладно отговори рицарят. — Колкото до въстание, ако имаш предвид неподчинение на узурпатора, то Пойтейн е във въстание. Ние предпочитаме да служим на паметта на един умрял крал вместо на скиптъра на жив подлец.
Конан свали шлема си, отметна черната си буйна коса и погледна мъжа в очите. Пойтейнецът го позна, трепна и пребледня.