— О, богове! — промълви той. — Та това е кралят… жив!
Другите се втренчиха неуверено, после нададоха радостни викове, струпаха се около Конан и заразмахваха мечове — приветствието им можеше да ужаси всеки миролюбив човек.
— О, Тросеро сигурно ще се разплаче от радост като ви види! — извика един.
— Да, и Просперо — допълни друг. — Той тъгува и ден и нощ се проклина, че не е стигнал навреме във Валкия, за да умре до своя крал!
— Сега ще си върнем кралството! — извика друг и заразмахва меча си над главата си. — Да живее Конан, кралят на Пойтейн!
Звънът на мечовете и гърмът на възгласите изплаши птичките от околните дървета и те излетяха като сив облак. Горещата южняшка кръв пламна и войните не желаеха нищо друго, освен техния новонамерен монарх да ги поведе към битки.
— Очакваме заповедите ти, кралю — викаха те. — Нека някой отнесе новината за пристигането ти в Пойтейн! Знамена ще се развеят над всяка кула, рози ще покрият пътя пред коня ти, всички ще приветстват завръщането ти…
Конан поклати глава.
— Не се съмнявам във вашата вярност. Но ветровете от тези планини ще довеят новината в страната на моите врагове. Предпочитам да не знаят, че съм жив… засега. Заведете ме при Тросеро, но го запазете в тайна.
Така намерението на рицарите за триумфална процесия се превърна по-скоро в тайно бягство. Те пътуваха бързо, не говореха, освен когато прошепваха паролата на дежурните на проходите. Конан яздеше между тях със спуснато забрало.
Планините не бяха населени. Тук живееха само разбойници и войници от гарнизоните, охраняващи проходите. Склонните към удоволствия пойтейнци не изпитваха желание да се борят с трудния и беден живот сред планините. На юг от планинските вериги богатите и красиви равнини на Пойтейн се простираха до река Алимейн. Отвъд реката бяха земите на Зингара.
Дори сега, когато оттатък планините зимата беше изсушила листата на дърветата, тукашните равнини бяха покрити с високи сочни треви. Конете и добитъкът, с които беше известен Пойтейн, пасяха по тях. Слънцето огряваше палмите и портокаловите горички. Великолепните пурпурни, златни и алени кули на замъците и градовете отразяваха светлината му. Пойтейн беше страна на топлина и изобилие, на хубави жени и безстрашни войни. Защото не само суровите страни на севера отглеждаха силни мъже. Пойтейн беше заобиколен от алчни съседи и нейните синове се учеха на смелост в непрестанни войни. На север страната се охраняваше от планините, но на юг само Алимейн отделяше равнините на Пойтейн от равнините на Зингара и не веднъж, а хиляди пъти тази река беше текла червена. На изток лежеше Аргос, зад него Офир — горди и алчни царства. Рицарите на Пойтейн опазваха земите си със силата на мечовете си и не познаваха спокойствие и безделие.
И така не след дълго Конан пристигна в замъка на граф Тросеро…
Конан седеше върху копринен диван в богато обзаведена стая, чиито ефирни пердета се издуваха от топлия вятър. Тросеро, здрав, подвижен, неспокоен мъж с кръст тънък като на жена и рамене на рицар, неподвластен на годините, ходеше из стаята като пантера.
— Хайде да те провъзгласим за крал на Пойтейн! — предложи графът. — Нека северните свине носят хомота на робството, който доброволно са надянали на вратовете си. Югът е все още твой. Живей тук и ни управлявай сред цветя и палми.
Конан поклати глава.
— Няма по-величествена страна от Пойтейн. Но аз не мога да я защитавам сам, колкото и смели да са нейните синове.
— От поколения това е било възможно — с ревнива гордост, характерна за неговия род, възрази Тросеро. — Ние не сме били винаги част от Аквилония.
— Зная. Но условията сега не са като някога, когато царствата са били разпокъсани и непрекъснато са воювали. Дните на княжествата и на свободните градове са отминали, настъпва времето на големите държави. Владетелите мечтаят за империи. Само в единството е силата.
— Да обединим Зингара с Пойтейн — предложи Тросеро. Половин дузина принцове се бият помежду си, страната се разкъсва от граждански войни. Ние ще я завладеем провинция по провинция и ще я присъединим. А после с помощта на зингаранците ще завладеем Аргос и Офир. Ще изградим империя…
Конан отново поклати глава.
— Не, аз не мечтая за империя. Аз искам да съм крал само на собственото си кралство. Никога не съм имал желание да управлявам империя, обединена с меч и огън. Едно е да си върнеш трона с помощта на собствените поданици и да управляваш с тяхното съгласие, а съвсем друго — да покориш чужди царства и да ги управляваш със страх. Не искам да съм втори Валерий. Не, Тросеро, аз ще управлявам или всички аквилонци, или нищо, но не и чужди народи.