— Тогава води ни към планините и ние ще прогоним немидийците.
Лицето на Конан грееше от признателност.
— Ценя високо твоята готовност да помогнеш за прогонването на немидийците, Тросеро, но това би било напразна жертва. Казах ти какво трябва да направя, за да си върна царството. Трябва да намеря Сърцето на Ариман.
— Но това е лудост! — протестира Тросеро. — Дърдорене на жрец-еретик. Приказки на луда магьосница.
— Ти не беше в шатрата ми при Валкия — отговори мрачно Конан и неволно погледна дясното си рамо, където още личаха сини белези. — Не видя как скалите падат и погубват цвета на моята войска. Не, Тросеро, аз съм убеден, че Ксалтътън не е смъртен човек и само със Сърцето на Ариман мога да изляза срещу него. Затова заминавам сам за Кордава.
— Но това е опасно — протестира Тросеро.
— Животът винаги е опасен — измърмори кралят. — Аз няма да отида като крал на Аквилония нито като рицар на Пойтейн, а като странстващ наемен войник, както Навремето минах през Зингара. О, аз имам достатъчно врагове на юг от Алимейн, в земите и водите на Юга. Мнозина, които не ме познават като крал на Аквилония, ще си спомнят за мен като Конан барачанския пират или Амра, черния корсар. Но аз имам и приятели, и хора, които ще ми помогнат от лични съображения. — На устните му се появи крива усмивка.
Тросеро пусна безпомощно вдигнатите си ръце и погледна с надежда Албиона, която седеше на съседния диван.
— Разбирам съмненията ти, господарю — каза тя. — Но аз видях монетата от храма на Азура, а Хадрат каза, че тя е сечена петстотин години преди падането на Ахерон. Ако Ксалтътън е мъжът, изобразен на монетата, това означава, че той не е бил обикновен магьосник, защото годините на неговия живот наброяват столетия, а не десетки, както при другите хора.
Преди Тросеро да успее да отговори, на вратата се почука и един глас почтително извика:
— Господарю, хванахме един мъж да обикаля около замъка. Иска да говори с нашия гост. Какво ще заповядате?
— Шпионин от Аквилония — изсъска Тросеро и измъкна камата си, но Конан каза:
— Пуснете го да влезе!
Вратата се отвори и, хванат здраво от двама войници, се появи строен мъж, облечен в тъмно расо с качулка.
— Ти си поклонник на Азура, нали? — попита Конан.
Мъжът кимна, а войниците уплашено погледнаха Тросеро.
— Новината достигна до нас на юг — каза мъжът. — Отвъд Алимейн ние не можем да ви помогнем, защото нашата вяра не е разпространена там, а само на изток от Коротас. Но ето какво научихме. Крадецът, който е взел Сърцето на Ариман от Тараск, не е стигнал до Кордава. Бил е убит от разбойници в планините на Пойтейн. Скъпоценният камък е попаднал в ръцете на техния главатар, който, тъй като не е знаел истинската му стойност и освен това е бил подгонен от рицарите на Тросеро, го е продал на търговеца Зорат от Кот.
— Ха! — Конан скочи възбуден. — И какво е станало със Зорат?
— Преди четири дни той преминал през Алимейн на път за Аргос с малка група въоръжени слуги.
— Зорат е глупак, щом е пресякъл Алимейн на път за Аргос само с малка група въоръжени слуги! — извика Тросеро.
— Да, сега отвъд реката е опасно. Но Зорат е смел й безразсъден човек. Той много бърза да отиде в Месантия, където се надява да намери купувач за скъпоценния камък или да го продаде в Стигия. Може би се досеща за неговата истинска природа. Във всеки случай, вместо да тръгне по дългия път, който се вие покрай границите на Пойтейн, и да отиде в Аргос, далеч от Месантия, той е тръгнал направо през Зингара, по най-късия и най-пряк път.
Конан удари с юмрук по масата с такава сила, че тя подскочи, и викна:
— Кълна се в Кром, съдбата най-после ми се усмихна! Тросеро, кон и снаряжение на наемен войник! Бързо! Зорат ме е изпреварил, но не толкова, че да не мога да го настигна. Ако трябва, ще го гоня до края на света!
Дванадесета глава
Зъбът на дракона
Призори Конан прегази плитчините на Алимейн и откри следи на керван, водещи на югозапад. Зад него, на оттатъшния бряг, Тросеро седеше на коня си пред облечените си в стомана рицари. Сутрешният вятър развяваше аленото знаме с леопарда на Пойтейн. Тъмнокосите, покрити със стомана мъже стояха мълчаливи, вперили очи в краля си, който се отдалечаваше в синевата на утрото и постепенно се изгуби от погледа им.