Конан яздеше голям черен жребец, подарък от Тросеро. Вече не беше с аквилонски доспехи. Сега се представяше за наемен войник. На главата си имаше проста, нащърбена и очукана каска. Кожата и халките на ризницата му бяха износени и лъскави — свидетелство, че са използвани в много битки: развяващото се на гърба му червено наметало беше окъсано и покрито със засъхнала кръв. Изглеждаше като истински наемен войник, познаващ всякакви превратности на съдбата: един ден с богата плячка и пълна кесия, друг ден — с празен стомах.
В него се събудиха спомените за бурните, славни дни преди да седне на кралския трон, когато като странстващ наемен войник уличните скандали, пиенето и гуляите нямаха край, когато единствените му грижи бяха за искрящо вино, червени устни и остър меч, който да размахва по бойните полета на света.
Несъзнателно се върна към предишното си състояние. В поведението му, в начина, по който седеше на коня, се появи нещо ново. Устата му произнасяше полузабравени клетви и тананикаше стари песни, които той беше пял с пълно гърло в компании със смели другари в много кръчми, по много прашни пътища и напоени с кръв полета.
Яздеше през неспокойна страна. Не се виждаха обичайните кавалерийски ескадрони, които патрулираха покрай реката и отбраняваха Пойтейн от нападения отвън. Вътрешните борби бяха оставили границите: неохранявани. Дългият бял път, простиращ се от хоризонт до хоризонт, беше пуст. Само от време на време минаваха случайни, покрити с кожа и стомана конници с ястребови лица и сурови очи, които яздеха внимателно и не се отделяха един от друг. Те критично го оглеждаха и преценяваха, че от самотния ездач в ризница едва ли ще могат да получат нещо друго, освен жестоки удари.
Селата бяха изпепелени и безлюдни, нивите и ливадите — пусти. Само най-смелите се решаваха да пътуват оттук през тези дни. Местното население се беше пръснало. В по-мирни времена пътят гъмжеше от търговци, пътуващи през Пойтейн до Месантия в Аргос и обратно. Но сега всички намираха за по-благоразумно да минат по пътя, който водеше на изток през Пойтейн, а после свиваше на юг през Аргос. Само най-безразсъдните рискуваха живота и стоките си по този път.
Огън и дим закриваха хоризонта на юг. В градовете умираха хора, рухваха крепости, горяха замъци. Конан почувства старата притегателна сила на професионалния боец, изпита желание да обърне коня, да се хвърли в битки и грабежи както някога. Защо трябваше да се мъчи да възвърне владичеството си над хора, които вече го бяха забравили? Защо да тича след загубената корона? Защо да не потърси забрава, да се потопи в червените вълни на войната и грабежа, на които се беше отдавал толкова често преди? Не можеше ли да си изгради ново царство? Светът влизаше в ера на войни и имперски амбиции. Силен мъж като него може да се издигне над руините на нациите като върховен завоевател. И защо не? Такива мисли нашепваше в ухото му познатият дявол, призраците на неговото беззаконно и кърваво минало кръжаха около него. Но Конан не се отклони. Той яздеше напред, следваше един копнеж, който все повече избледняваше, и понякога му се струваше, че преследва някакъв сън, някаква химера.
Пришпорваше черния жребец прекосили. Зорат, без да спира, беше тръгнал много преди него, но Конан яздеше и знаеше, че пътува по-бързо от тежко натоварения търговски керван. Така той стигна до замъка на граф Валброзо, издигнат като орлово гнездо на един гол връх.
По пътя се зададе Валброзо начело на войниците си. Слаб и мургав, с блестящи очи и нос като човка на хищна птица, с черна ризница. Следваха го тридесет копиеносци — черномустакати ветерани от пограничните войни, алчни и жестоки хищници като него. Напоследък плячката от керваните беше бедна и Валброзо проклинаше гражданските войни, поради които движението по пътищата бе намаляло, но едновременно с това ги благославяше за пълната си свобода на действие.
Валброзо не очакваше да вземе кой знае какво от съгледания от кулата самотен ездач, но всичко, което паднеше, беше добре дошло. С набито око той огледа износената ризница и тъмното, осеяно с белези лице на Конан и заключението му беше същото като на онези ездачи, които кимериецът беше срещал по пътя си — празна кесия и готов за удар меч.
— Кой си ти, негоднико? — попита Валброзо.
— Наемен войник, пътуващ за Аргос — отвърна Конан. — Има ли значение името?