— Избрал си неправилна за наемен войник посока — изръмжа Валброзо. — На юг боят е по-добър, по-добра е и плячката. Ела в моята банда. Обещавам ти, че няма да умреш от глад. По пътищата не пътуват богати търговци, но аз смятам да отведа моите главорези на юг и да се наемем на онази страна, която изглежда най-силна.
Конан не отговори веднага. Знаеше, че ако откаже направо, може да бъде нападнат. Зингаранецът заговори отново:
— Вие, наемните войници знаете начини, с които да накарате хората да проговорят. Имам един затворник… последният затворник, който хванах, слава на Митра, и единственият, когото съм виждал от цяла седмица… много упорит негодник. Той има едно желязно ковчеже и отказва да ми съобщи как се отваря. Не можах да го накарам да го отвори. Може би ти като ветеран знаеш нещо, което аз не зная. Във всеки случай ела с мен да видим какво можеш да направиш.
„Зорат“ — мигновено реши Конан. Не познаваше лично търговеца, но той явно бе човек, достатъчно смел, за да мине по зингарански път във време като сегашното, и вероятно можеше да издържа и на мъчения.
Така че Конан тръгна с Валброзо по лъкатушещия път до върха на хълма, където се намираше мрачният замък. Като войник, той трябваше да язди зад графа, но това не го притесняваше. Дългите години живот по границата го бяха научили, че тук етикецията на кралския двор не е в сила. Той ясно осъзнаваше независимостта на наемните войници, с чиято помощ много крале се бяха добрали до трона.
Замъкът беше ограден от сух ров, на места наполовина запълнен с отломки. Минаха по подвижния мост и през арката на портата. Зад тях решетката падна и мрачно издрънча. Влязоха в пуст двор, обрасъл с пълзящи растения и с кладенец в средата. Колибите на войниците бяха около стената на външния двор на замъка. От вратите им гледаха размъкнати или облечени с крещящи премени жени. Войници в ръждиви ризници хвърляха зарове на камъните под сводовете. Замъкът приличаше повече на гнездо на бандити, отколкото на имение на благородник.
Валброзо слезе от коня и даде знак на Конан да го следва. Тръгнаха по сводест коридор, където срещнаха суров на вид мъж с ризница и покрито с белези лице — очевидно началникът на охраната.
— Как върви, Белозо? — попита го Валброзо. — Проговори ли?
— Продължава да упорства — промърмори Белозо и погледна подозрително Конан.
Валброзо изруга и гневно тръгна по витата стълба, последван от Конан и Белозо. Докато се качваха, чуха стенание на мъж в предсмъртна агония. Стаята за изтезания беше високо над двора, вместо в подземие. Едно мрачно, космато подобие на човек в кожени панталони клечеше и лакомо гризеше голям говежди кокал. Около него се виждаха всякакви инструменти за мъчение, измислени от човешкия ум за разкъсване на плът, за чупене на кости и късане на вени и сухожилия.
На колелото бе разпънат гол мъж. Конан го погледна и разбра, че умира. Неестествено удължените крайници и тяло говореха за измъкнати стави и неизброими разкъсвания. Беше мургав, с интелигентно орлово лице и черни потъмнели и кървясали очи. Челото му лъщеше от капчици пот. Дръпнатите назад устни разкриваха почернели венци.
— Ето го ковчежето. — Валброзо злобно ритна едно малко, очевидно тежко желязно сандъче. Беше красиво гравирано, но Конан не видя нито резе, нито скоба, която да служи за отключване. Върху него личаха следи от огън, брадва и длето.
— Това е трезорът на този подлец — каза гневно Валброзо — Всички мъже на Юга са чували за Зорат и за неговото желязно ковчеже. Но само Митра знае какво има вътре. А той не иска да каже как се отваря.
Зорат! Значи бе вярно! Човекът, когото търсеше, лежеше на колелото за мъчения. Конан се наведе над него. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение, макар с нищо да не се издаваше.
— Отпусни въжетата, негоднико! — заповяда строго Конан на палача. Валброзо и началникът на охраната се спогледаха. В забравата на момента Конан беше използувал кралски тон и звярът в кожени панталони се подчини на заповедта на този остър като нож глас и бавно отпусна въжетата — рязкото освобождаване щеше да причини по-големи мъки на разкъсаните стави, отколкото самото разтягане.
Конан взе стоящата наблизо кана с вино и я поднесе до устните на нещастника. Зорат конвулсивно преглътна, течността се разплиска върху тежко повдигащите се гърди.
В кървясалите очи се появи блясък на живот, покритите с пяна устни се разтвориха. От тях се изтръгна измъчен шепот на котски език.
— Това е смъртта, нали? Продължителната агония свърши. Защото ти си крал Конан, който умря при Валкия и аз вече съм между мъртвите.