Конан чу шум от отдалечаващи се стъпки. Беше зашеметен, но не беше напълно в безсъзнание и разбра, че Белозо го е ударил по главата и е взел ковчежето. Само шлемът бе запазил черепа му цял. Стаята се въртеше пред замаяния му поглед. Но вратата беше отворена. По витата стълба заглъхваше шум от бързи стъпки. Сърцето на Ариман беше изчезнало.
Стиснал меча си, Конан излезе от стаята. Залиташе. По лицето му се стичаше кръв. Той затича като пиян надолу по стълбата, дочу звън на стомана, викове, припряно тракане на копита. В двора на замъка видя войници да се движат объркано, чу жени да пищят. Задната порта на крепостта беше отворена, войници с разцепени глави лежаха паднали върху копията си, оседлани коне цвилеха из двора.
— Той е луд! — извика една жена и закърши ръце. — Изскочи от замъка като побесняло куче, сечеше надясно и наляво! Белозо е луд! Къде е господарят Валброзо!
— Накъде побягна? — изрева Конан.
Всички се обърнаха и се втренчиха в окървавеното лице на непознатия мъж с гол меч в ръка.
— Избяга през задната врата! — изкрещя една жена и посочи на изток, а друга изкряска:
— Кой е този негодник?
— Белозо уби Валброзо! — извика Конан. Войниците неуверено тръгнаха към него. Той се метна на жребеца си и се хвана за гривата. Див рев избухна при тази новина, но реакцията беше точно каквато Конан беше очаквал. Вместо да затворят портите и да го задържат или да се спуснат подир убиеца, за да отмъстят за своя господар, при неговите думи те още повече се объркаха. Алчни хора, държани в подчинение със страх, те не дължаха никаква вярност нито на замъка, нито един на друг.
В двора задрънчаха мечове, запищяха жени. Сред настъпилата суматоха Конан незабелязано излезе през задната врата на замъка и препусна надолу по хълма. Пред него се простираше широка равнина. Отвъд нея пътят се разделяше на две: единият на юг, а другият на изток. На източния път Конан видя приведен над врата на коня ездач. Равнината се люлееше пред погледа на Конан, слънчевата светлина беше като гъста червена мъгла. Стиснал развяващата се грива, той едва се държеше на седлото. Кръв капеше по ризницата му.
Над замъка, където тялото на графа лежеше забравено и непокрито до тялото на неговия пленник, се издигна пушек. Слънцето залязваше. На фона на зловещото червено небе се открояваха две черни препускащи фигури.
Жребецът беше изморен, но и конят на Белозо бе изморен. Все пак голямото животно черпеше сили от дълбоките резерви на своята жизненост. Конан не си напрягаше ума да разбере защо зингаранецът бяга от един-единствен преследвач. Може би го преследваше някаква нелепа паника, породена от лудост, която се криеше в блестящия скъпоценен камък. Слънцето залезе. През призрачната дрезгавина пред него блещукаше белият път.
Голите равнини отстъпиха на дъбови и елшови горички. В далечината се виждаха ниски хълмове. По небето трептяха звезди. Жребецът се задъхваше и залиташе. Отпред се издигаше гъста гора, простираща се до хълмовете на хоризонта, и между нея и себе си Конан съгледа неясния силует на беглеца. Пришпори изтощения жребец и забеляза, че метър по метър настига жертвата си. Сред чаткането на копитата откъм сенките се чу странен шум, но нито преследвачът, нито преследваният му обърнаха внимание.
Навлязоха почти заедно под клоните на гората. Конан изрева свирепо и измъкна меча си. Бледият овал на едно лице се обърна към него, меч блесна в почти невидима ръка, Белозо отвърна на рева… и изведнъж умореният жребец залитна и обърка стъпките си, препъна се и хвърли замаяния си ездач. Главата на Конан се удари в един камък и звездите изгаснаха.
Не разбра колко дълго е лежал в безсъзнание. Усети, че го влачат по неравна, камениста земя и през гъсти храсти. После го хвърлиха някъде и може би този удар върна сетивата му.
Шлемът му беше изчезнал, главата страхотно го болеше, повдигаше му се, по черните му къдрици имаше съсирена кръв. Но с жизнеността на диво същество животът и съзнанието му се върнаха и той започна да възприема обстановката.
През дърветата грееше голяма червена луна и по нея Конан разбра, че е късно след полунощ. Беше лежал в безсъзнание в продължение на часове — достатъчно дълго, за да се възстанови от ужасния удар на Белозо и от падането, при което беше загубил съзнание. Умът му лека-полека се избистряше.
Когато съзнанието му се проясни напълно, Конан с изненада откри, че не лежи на белия път. Пътят изобщо не се виждаше. Лежеше на зелена трева сред малка горска поляна, оградена от една страна с черна стена от дънери и преплетени клони. Лицето и ръцете му бяха одрани, сякаш го бяха влачили през къпини. Конан опита да се надигне и да се огледа. И изведнъж потрепери — нещо клечеше над него…