Най-напред се усъмни, че не е в съзнание, че бълнува. Странното неподвижно сиво същество, което клечеше на задните си крайници и го гледаше с немигащи, нечовешки очи, не можеше да е истинско.
Конан лежеше, гледаше и очакваше съществото да изчезне като образ от сън. После по гърба му пробяга студена тръпка. В ума му се върнаха полузабравени спомени за разкази за ужасни същества, обитаващи тези ненаселени гори в подножието на планините по зингаранско-аргосанската граница. Наричаха ги таласъми, чеда на тъмнината, рожби от греховно съвкупяване на изчезнала и забравена раса с демоните на подземния свят, хранещи се с човешка плът. Разказваха, че някъде в тези девствени гори се намирали руините на древен прокълнат град и между неговите гробове се промъквали сиви човекоподобни сенки… Конан потрепери.
Лежеше и гледаше надвесената над него безформена глава. После предпазливо протегна ръка към бедрото си. С ужасен вик, неволно повторен от човека, чудовището го сграбчи за гърлото.
Конан вдигна дясната си ръка и приличните на кучешки челюсти я захапаха и забиха металните бримки на ризницата в твърдата плът. Конан се спаси от тях, като се претърколи, и в същото време с лявата си ръка измъкна камата.
Търкаляха се по тревата, удряха се и се деряха. Мускулите под сивата мъртвешка кожа бяха силни и твърди като стоманени въжета, надвишаваха човешката сила. Но и мускулите на Конан бяха железни, а ризницата го предпази от хапещите зъби и раздиращите нокти достатъчно дълго, за да може да забива камата си отново и отново. Ужасната жизненост на получовешкото чудовище беше неизчерпаема. Кожата на краля настръхна при допира с хлъзгавата му студена плът. Той вложи цялото си отвращение и свирепа погнуса в забиващото се острие и когато то най-сетне намери сърцето, чудовището се загърчи в конвулсии и издъхна.
Конан стана, потресен от отвращение. Стоеше несигурен с кама в ръка насред горската поляна. Не беше изгубил инстинктивното си чувство за ориентация, що се отнася до посоките, но не знаеше накъде е пътят. Нямаше начин да разбере в каква посока го беше довлякъл таласъмът. Погледна смълчаната тъмна гора, покрита със светли петна от луната, и почувства как го избива студена пот. Беше без кон, изгубен сред населявани с духове гори, а в краката му като нямо свидетелство за ужасите, които го грозяха, лежеше трупът на безформеното същество. Конан стоеше почти без да диша, напрегнал слух, за да чуе и най-лекото изпукване на клонка или шумолене на листенце.
Неочаквано нощният въздух се разтърси от ужасно конско цвилене. Неговият жребец! В гората имаше пантери… или… таласъмите ядяха не само хора, но и животни!
Конан хукна по посока на звука и докато тичаше, пронизително изсвири. Страхът му премина в безумна ярост. Ако убиеха коня му, изчезваше и последната възможност да преследва Белозо и да си върне Сърцето на Ариман. Жребецът изцвили отново някъде по-близко. После се чу шум от ритащи копита и удар по нещо, което се отдръпна.
Конан изскочи на широкия бял път и видя на лунната светлина жребеца — той мърдаше уши и оголил зъби, риташе някаква сянка, която се въртеше около него… После и до Конан се появи сянка. От всички страни се приближаваха сиви, прокрадващи се сенки. В нощния въздух се разнесе ужасна миризма на гробища.
И изведнъж Конан видя нещо да блести между сухите листа, които покриваха земята. Беше широкият меч, който бе изпуснал при падането от коня. Конан изруга, грабна меча и започна да сече наляво и надясно. Змийски зъби, от които капеше отрова, блестяха на лунната светлина, отвратителни лапи го хващаха, но той си проби път към жребеца, хвана юздата и се метна на седлото. Мечът му мълниеносно се вдигаше и падаше, описваше смъртоносни дъги на лунната светлина, сечеше безформени глави и тромави тела и сееше смърт. Жребецът се вдигаше на задните си крака, хапеше и риташе. Конан се измъкна и препусна по пътя. От едната му страна безшумно го следваха отвратителни сиви сенки. После изостанаха. Конан стигна един горист връх и видя огромната шир на голи склонове.
Тринадесета глава
Призракът от миналото
Малко след изгрев-слънце Конан пресече аргоската граница. От Белозо нямаше и следа. Или беше избягал, докато кралят беше в безсъзнание, или беше станал жертва на ужасните човекоядци от зингаранската гора. Но Конан не виждаше следи, които да потвърждават последното. Фактът, че той бе лежал необезпокояван толкова дълго, показваше, че чудовищата са били заети с преследването на Белозо. Конан беше сигурен, че ако е жив, той препуска пред него. И че щом се движи на изток, значи възнамерява да отиде в Аргос.