Стражите на границата не разпитваха кимериеца. Един самотен странстващ наемен войник с проста ризница без хералдически знаци не се нуждае от паспорт или открит лист, за да премине границата. Следвайки дългия път, той яздеше през долини с ромолящи ручеи и хълмове, покрити с дъбови горички.
В Аргос цареше мир. Тежко натоварени волски каруци трополяха по пътя, мъже с голи мускулести ръце се трудеха по градини и ниви. Старци, насядали на пейки под клоните на вековни дъбове пред странноприемниците, поздравяваха пътника.
От мъжете по нивите, от словоохотливите посетители на кръчмите, където се отбиваше да уталожи жаждата си с пенлива бира, от недоверчивите, облечени в коприна търговци, срещани по пътя, Конан събираше сведения за Белозо.
Разказите си противоречаха, но Конан научи със сигурност следното: един жилав слаб зингаранец с жестоки черни очи и мустаци, каквито носят на Запад, язди някъде пред него, очевидно на път за Месантия. Тази цел беше разбираема. Всички морски пристанища на Аргос бяха международни, а Месантия бе мястото, където се говореха най-много чужди езици. Кораби на всички морски страни влизаха в пристанището и бегълци и преследвани от много страни се събираха там. Законите не бяха строги, защото Месантия процъфтяваше от търговията и морето и жителите й смятаха, че когато се отнася за моряци, е изгодно да не са прекадено придирчиви. В Месантия се водеше не само законна търговия: контрабандисти и корсари също даваха своята дан за процъфтяването на града. Конан добре знаеше всичко това, защото навремето, когато беше барачански пират, неведнъж беше влизал в пристанището на Месантия нощем да разтоварва странни стоки. Повечето пирати от Барачаните — малки острови край най-южния бряг на Зингара — бяха аргоски моряци и докато те се задоволяваха само с превозите на други страни, властите на Аргос не бяха много строги в тълкуването на морските закони.
Конан не беше ограничавал своите дейности до тези на барачаните. Той беше плавал и със зингарански пирати и дори с жестоките черни корсари, които ограбваха северните брегове, и по този начин беше преминал пределите на всякакъв закон. Ако го разпознаеха в някое от пристанищата на Аргос, щеше да заплати с главата си. Но той без колебание препусна към Месантия. По пътя спираше само колкото да се отмори жребецът и той да дремне малко.
Влезе в Месантия, без да го спрат, и се смеси с тълпите. Градът не беше ограден със стени. Морето и морските кораби го защитаваха.
Когато Конан тръгна бавно по улиците, водещи към брега, вече се смрачаваше. За първи път от много години видя отново мачти и корабни платна, помириса соления дъх на морската вода, чу дрънкането на корабни вериги и скърцането на реите под напора на вятъра. И отново закопня за морски пътешествия.
Но не отиде на пристана. Дръпна юздата и конят заизкачва стръмните стъпала към една широка улица, където богато украсени къщи гледаха към брега и пристанището под тях. Тук живееха както хора, спечелили богатството си в сурови битки с морето — стари морски капитани, намерили съкровища в далечни страни, така и много търговци, никога не стъпвали на палуба и не чували рев на буря или морска битка.
Конан свърна към една врата със златна украса и влезе в двор с бликащи фонтан и гълъби, пърхащи с криле по мраморните корнизи и плочи. Един паж в копринена туника и чорапи излезе и го погледна очаквателно. Търговците на Месантия имаха работа с много странни и груби хора, повечето свързани с морето, но беше необичайно един наемен войник да влиза така свободно в двора на богат търговец.
— Търговецът Публио тук ли живее? — попита Конан. Нещо в гласа му накара пажа да свали украсената си с пера шапка, да се поклони и да отговори:
— Да, господарю, тук.
Конан слезе от коня, а пажът извика един слуга, който дотича да поеме юздата.
— Господарят ти вътре ли е? — Конан свали ръкавиците си и изтупа прахта от наметалото и ризницата си.
— Да, господарю. За кого да доложа?
— Аз сам ще доложа — изръмжа Конан. — Къщата ми е добре позната. Ти чакай тук.