Пажът се подчини на категоричната заповед и остана на мястото си, загледан подир Конан — чудеше се каква ли връзка може да има неговият господар с този грамаден войник, приличащ на варварин от севера.
Прислужниците по двора спряха работата си и го зазяпаха как се изкачва по късата стълба с мраморни стъпала. Конан пресече широкия хладен балкон и нахълта в коридора. Направи няколко стъпки, чу скърцане на перо, спря и влезе в стая, чиито двукрил прозорец гледаше към пристанището.
Публио седеше пред резбовано бюро от тиково дърво и пишеше със златно перо на великолепен пергамент. Беше нисък човек с голяма глава и подвижни тъмни очи. Синьото му наметало беше от най-фина коприна, украсена със златни нишки. На дебелия му бял врат висеше тежка златна верижка.
Търговецът вдигна раздразнено глава, видя кимериеца и онемя! Сякаш виждаше пред себе си призрак от миналото. Недоверие и страх блестяха в широко отворените му очи.
— Е — каза Конан. — Няма ли да ме поздравиш, Публио?
Публио облиза изсъхналите си устни и прошепна невярващо:
— Конан! Всемогъщи Митра! Конан! Амра!
— Кой друг? — Кимериецът разкопча наметалото си и го хвърли заедно с рицарските ръкавици на бюрото.
Какво става с теб, човече? — възкликна раздразнено той. — Няма ли да ми предложиш чаша вино! Гърлото ми се е спекло от прахта по пътя.
— Да, вино! — повтори като ехо Публио. Ръката му инстинктивно се пресегна за гонга, после се дръпна като от огън и потрепери.
Конан го наблюдаваше с мрачно задоволство. Търговецът стана, погледна през отворената врата, за да се увери, че в коридора няма никой, и бързо затвори. После взе от близката масичка златна кана с вино и се накани да напълни една мъничка чаша. Конан нетърпеливо дръпна каната от ръцете му, надигна я и жадно и с удоволствие пи.
— Да, вече съм сигурен, че наистина си Конан — промърмори Публио. — Човече, ти луд ли си?
— Кром ми е свидетел — възкликна Конан и свали каната от устата си, без да я изпуска от ръце, — виждам, че работата ти е пораснала. Сменил си квартирата. Дори един аргоски търговец може да натрупа истинско богатство от един малък, вонящ на развалена риба и евтино вино крайбрежен магазин.
— Старите дни отминаха отдавна — промърмори Публио, загърна се в наметалото си и потрепери. — Захвърлих миналото като скъсана дреха.
— Е, мен не можеш да захвърлиш като стара дреха — възрази Конан. — Ще искам една малка услуга, но държа на нея. И не можеш да ми я откажеш. Навремето свършихме добра работа. Нима ме смяташ за толкова глупав, та да не се сетя, че тази хубава къща си построил с моя пот и кръв? Забрави ли колко от моите галери са минали през твоя магазин?
— Всички търговци в Месантия по едно или по друго време са имали работа с морски пирати — промърмори нервно Публио.
— Но не и с черни корсари — отвърна мрачно Конан.
— В името на Митра, спри! — извика Публио. По челото му изби пот.
— Е, просто исках да ти припомня — отвърна Конан.
Не се бой. Ти си поемал много рискове в миналото, когато се бореше за живота си и за богатство в онзи мръсен малък магазин на пристанището и беше пръв приятел с всички пирати и контрабандисти оттук до Барачанските острови. Богатството би трябвало да те е направило по-отстъпчив.
— Аз съм уважаван… — започна Публио.
— Искаш да кажеш, че си адски богат — изръмжа Конан. — Как забогатя толкова по-бързо от конкурентите си? Дали не се дължи на търговията със слонова кост и щраусови пера, мед и кожи, и перли, и ковани златни украшения и други стоки от бреговете на Куш? И откъде ги взимаше толкова евтино, докато другите търговци плащаха за тях на стигийците със сребро с тегло, равно на теглото на стоките? Ще ти кажа, в случай че си забравил: купуваше ги от мен на цена значително под тяхната стойност, а аз ги взимах от племената по Черния бряг и от корабите на стигийците… аз и черните корсари.
— В името на Митра, престани! — примоли се Публио. — Не съм забравил. Но какво правиш тук? Аз съм единственият човек в Аргос, който знае, че кралят на Аквилония някога е бил пират. Но новината за падането на Аквилония и за смъртта на краля достигна и на юг.
— Враговете ми са ме обявявали за мъртъв стотици пъти — изръмжа Конан. — Но както виждаш, аз седя тук и пия виното на Кирос. — Той надигна каната, отпи и продължи: — Това, което искам от теб, е дреболия, Публио. Зная, че си осведомен за всичко, което става в Месантия. Искам да научиш дали един зингаранец на име Белозо, а може и да си е сменил името, е в този град. Той е висок, слаб и мургав като всички от неговата раса. Вероятно ще иска да продаде един много рядък скъпоценен камък. Или пък ще търси кораб да го откара в друго пристанище.