Публио поклати глава.
— Не съм чул за такъв човек. В Месантия идват и си отиват хиляди хора. Но ако е тук, агентите ми ще го открият.
— Добре. Изпрати ги да го потърсят. А междувременно нареди да се погрижат за коня ми и да ми донесат храна тук, в тази стая.
Публио се зае да изпълнява нарежданията, а Конан изпразни каната, захвърли я небрежно в ъгъла, отиде до прозореца и пое дълбоко соления морски въздух. Хвърли оценяващ поглед към корабите в пристанището, после вдигна глава и втренчи очи отвъд залива в синята мараня, където морето се срещаше с небето. И паметта му се понесе далеч отвъд хоризонта — там, където нямаше закони и животът бе вълнуващ. Някакъв блуждаещ мирис на ароматни подправки и палми събуди в съзнанието му ясни образи на далечни брегове с мангрови горички и биещи барабани, на морски сражения и палуби, залети с кръв, на пушеци и пламъци, и писъци на умиращи… Отдаден на тези мисли, Конан не забеляза кога Публио излезе от стаята.
Търговецът забърза по коридора и влезе в една стая, където висок мършав човек с белег на слепоочието грижливо пишеше върху пергамент. В него имаше нещо, което правеше писарската му дейност нелепа. Публио каза остро:
— Конан се е върнал!
— Конан? — Мършавият мъж трепна и перото падна от ръката му. — Корсарят?
— Да!
Слабият човек пребледня като мъртвец.
— Луд ли е? Ако го открият, с нас е свършено! Ще обесят всеки, който е подслонил или е търгувал с корсар, както и самия корсар! Какво ще стане, ако губернаторът разбере за връзките ни с него в миналото?
— Няма да разбере — отговори мрачно Публио. — Изпрати твоите хора по пазарите и пристанищните вертепи да научат дали някой си Белозо, зингаранец, е в Месантия. Според Конан той носи скъпоценен камък, от който сигурно ще гледа да се отърве. Ако някой знае за този зингаранец, това ще са търговците на скъпоценни камъни. Имам и още една задача за теб: подбери дузина отчаяни главорези, които могат да премахнат един човек и умеят да държат езика зад зъбите си. Разбра ли ме?
— Разбрах. — Мъжът кимна бавно и тържествено.
— Не съм крал, мамил, лъгал и воювал, за да се измъкна от мизерията и сега да стана жертва на един призрак от миналото — промърмори Публио. Зловещият израз на лицето му в момента би изненадал богатите аристократи и дами, които купуваха коприна и перли от неговите магазини. Но когато след малко той се върна в стаята при Конан с отрупана с меса и плодове табла, лицето му бе отново спокойно и приветливо.
Конан все още стоеше пред прозореца, загледан във виолетовите, тъмночервени и алени платна на галеоните и въоръжените търговски кораби, галерите и платноходите.
— Ако не ме лъжат очите, там има стигийска галера — отбеляза той и посочи един дълъг, нисък, тесен черен кораб, пристанал настрана от другите, пуснал котва до ниския песъчлив бряг на един отдалечен нос. — Означава ли това, че между Стигия и Аргос има мир?
— Положението е същото както преди — отговори Публио и с въздишка на облекчение остави тежко натоварената табла. — Стигийските пристанища са временно открити за нашите кораби, както и нашите пристанища за техните. Но се моля на Митра да не ги срещам в открито море. Тази галера влезе в пристанището нощес. Не знам какво искат нейните господари. Нямам вяра на тези тъмнокожи дяволи. Тяхната страна е родина на коварството.
— Навремето ги накарах да завият от болка — каза с безразличен тон Конан и се отдръпна от прозореца. — С моята галера и екипаж от черни корсари отидох през нощта до стената на Кеми и изгорих корабите им в пристанището. А като говорим за коварство, любезни домакине, опитай тези храни и отпий от това вино, за да покажеш, че сърцето ти е чисто.
Публио се подчини с такава готовност, че приспа бдителността на Конан, и без по-нататъшно колебание той яде и пи за трима.
Докато хората на Публио търсеха по пазарите и пристанището зингаранеца, високият слаб мъж с белега на слепоочието разговаряше в една изба с десет негодници. Зловещите им черти и парцаливите им дрехи говореха красноречиво за тяхната професия.
Първите появили се на небето звезди осветиха четирима високи, слаби, облечени в черни наметала с качулки конници, които препускаха по пътя от запад към Месантия. Те мълчаха и безжалостно пришпорваха конете си — мършави като тях и потни и изтощени от дългото пътуване.