Място за спане до груба каменна стена, гола маса и пейка изчерпваха цялата мебелировка на мизерната стая. Имаше и една затворена и залостена вътрешна врата. На утъпкания пръстен под лежеше по гръб Белозо, отметната му глава гледаше с изцъклените си очи почернелите от сажди греди и паяжините на тавана. Устните му бяха дръпнати назад, замръзнали в предсмъртна усмивка. Мечът му лежеше до него, в ножницата. Ризата му беше разкъсана, на кафявите му мускулести гърди имаше отпечатък на черна длан — палец и четири пръста.
Конан почувства как космите на врата му настръхват.
— Всемогъщи Кром! — промърмори той. — Черната длан на Сет!
Беше виждал този смъртен знак на черните жреци на Сет — жестокият култ, който господстваше в мрачната Стигия. И неочаквано си спомни за странната светлина, излъчваща се от загадъчния стигиец, когото срещна.
— Сърцето на Ариман! — промърмори Конан. — Носил го е под наметалото си. Откраднал го е. Отворил е вратата с магия и е убил Белозо. Жрец на Сет!
Конан бързо претърси Белозо. Поне част от подозренията му се потвърдиха. Скъпоценния камък го нямаше. Той се разтревожи. Това не беше случайно. Убеждението, че тайнствената стигийска галера не е дошла в пристанището на Месантия просто ей така, се засили. Откъде жрецът на Сет можеше да знае, че Сърцето е дошло на юг? Все пак тази мисъл не беше по-фантастична от черната магия, с която въоръжен човек беше убит само чрез докосване с длан.
Конан чу шум от предпазливи стъпки, бързо се обърна, изгаси лампата и измъкна меча си. По шума разбра, че хората са навън в тъмното и се приближават към вратата. Когато очите му свикнаха с тъмнината, видя неясни фигури да обкръжават входа. Не можеше да се досети кои може да са, но както винаги пое инициативата — изскочи през вратата, без да чака да го нападнат.
Неочакваното му излизане изненада дебнещите. Той видя на звездната светлина една маскирана фигура пред себе си, удари я с меча и побягна по уличката, преди по-бавно мислещите и по-бавно действащите нападатели да го спрат.
Докато тичаше, чу някъде напред слабо скърцане на ключ за гребло и забрави за мъжете зад себе си. В залива плуваше лодка! Той стисна зъби и затича по-силно, но преди да достигне брега, чу триене на въжета и стържене на тежко корабно гребло.
Гъсти облаци, идващи откъм морето, закриха звездите. В непрогледната тъмнина Конан стигна до брега и втренчи поглед към черната неспокойна вода. Там нещо се движеше… едно дълго, ниско черно тяло излезе от пристанището и започна да набира скорост. До ушите му достигна ритмичното потапяне на дълги гребла. Той стисна зъби в безсилен гняв. Беше стигийската галера. Отнасяше скъпоценния камък, с който той можеше да си върне трона на Аквилония.
Конан яростно изруга, пристъпи към вълните, които се плискаха в брега, и се хвана за шлема — готвеше се да го свали и да се хвърли подир отдалечаващия се кораб. И изведнъж чу хрускане на пясък и се обърна. Беше забравил за преследвачите.
Тъмните фигури го заобиколиха. Първата падна под меча му, но другите не се изплашиха. Мечове засвистяха около него, плъзгаха се по ризницата му. Кръв и вътрешности се изсипаха върху ръката му, някой изпищя. Един приглушен, странно познат глас окуражи нападателите. Конан се хвърли през скупчените тела към гласа. На слабата светлина, промъкнала се за миг през облаците, видя висок слаб мъж с голям син белег на слепоочието. Мечът на Конан разсече черепа му на две.
И тогава една брадва се завъртя напосоки в тъмнината и се стовари върху шлема на краля. Очите му се изпълниха с искри. Той залитна, мушна напред, усети, че мечът му потъна дълбоко, чу предсмъртен вик. После се спъна в някакъв труп, една сопа удари по нащърбения шлем на главата му и го събори, а след това заудря и върху незащитената му глава.
Кралят на Аквилония се строполи на мокрия пясък. Над него в мрака се наведоха задъхани озверени мъже.
— Отсечи му главата — промърмори един.
— Няма нужда. Вече е мъртъв — обади се друг. — Черепът му е спукан. Помогни ми да си превържа раните, преди да ми е изтекла кръвта. Приливът ще го отнесе в морето.
— Елате да го съблечем — извика друг. — Доспехите му ще ни донесат някоя и друга сребърна пара. И побързайте! Тиберио е мъртъв. Чувам моряци да пеят по брега. Да се махаме!
Последваха припрени действия в тъмнината, след което мъжете бързо избягаха. Пиянското пеене на моряците ставаше все по-силно.
Публио нервно крачеше в стаята си пред прозореца, който гледаше към потъналия в сянка залив. Неочаквано се сепна. Доколкото знаеше, вратата беше залостена отвътре, но сега беше отворена и четирима мъже влязоха в стаята. Публио настръхна. През живота си беше виждал разни странни същества, но никое от тях не беше като тези. Бяха високи и слаби, в черни раса, лицата им бяха неясни, жълти и закръглени в сянката на качулките. Не можеше види чертите им и беше необяснимо доволен от това. Държаха дълги шарени тояги.