— Кои сте вие? — попита той. Гласът му прозвуча глухо и неуверено. — Какво искате?
— Къде е Конан, който беше крал на Аквилония — попита най-високият от четиримата с безстрастен монотонен глас, от който Публио настръхна. Прозвуча като звън на църковна камбана в Кхитай.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — запелтечи търговецът, разтревожен от зловещата външност на посетителите. — Не познавам такъв човек.
— Бил е тук — отвърна другият със същия безстрастен глас. — Конят му е в двора. Кажи ни къде е преди да ти се е случило нещо.
— Гебал! — извика неистово Публио и заотстъпва назад, докато гърбът му опря в стената. — Гебал!
Четиримата кхитанци го наблюдаваха равнодушно, без да трепнат.
— Ако повикаш слугата си, той ще умре — предупреди го един от тях. Това още повече изплаши Публио.
— Гебал! — изпищя отново той. — Къде си, дявол да те вземе? Крадци убиват господаря ти!
По коридора се чуха бързи стъпки и Гебал — среден на ръст шемит със силни мускули, щръкнала къдрава синьо-черна брада и къс меч в ръка, нахълта в стаята.
Той гледаше с глупаво учудване четиримата нападатели, неспособен да разбере тяхното присъствие. Смътно си спомни, че неочаквано бе задрямал на стълбите, където пазеше и по които те сигурно бяха дошли. Никога досега не беше заспивал на пост. Господарят му пищеше с нотки на истерия в гласа. Шемитът се хвърли като бик към непознатите, силната му мускулеста ръка бе готова за смъртоносен удар. Но удар не последва.
Една ръка в черен ръкав замахна с дълга тояга. Краят й само докосна мускулестите гърди на шемита като нападаща отровна змия и моментално се дръпна назад.
Гебал спря, сякаш се блъсна в плътна бариера. Главата му падна тежко на гърдите, мечът се изплъзна от ръката и той бавно се свлече на пода. Сякаш костите му внезапно бяха омекнали. Публио ахна ужасен.
— Недей повече да викаш — посъветва го най-високият кхитанец. — Слугите ти спят дълбоко, но ако ги събудиш, те ще умрат, и ти заедно с тях. Къде е Конан?
— Отиде в къщата на Сервио на брега да търси зингаранеца Белозо — каза на пресекулки Публио, неспособен повече да се съпротивлява. Той не беше страхлив, но от тези зловещи посетители мозъкът в костите му се превърна във вода. Неочаквано по стълбите отвън в зловещата тишина заехтяха бързи стъпки.
— Твой слуга ли е? — попита кхитанецът.
Публио мълчаливо поклати глава, езикът му бе залепнал за небцето.
Един от кхитанците взе копринената завивка от дивана и я хвърли върху трупа.
— Говори с човека, който идва, и бързо го отпрати — прошепна най-високият. — Ако ни издадеш, нито той, нито ти ще се доберете живи до вратата. Не показвай с нищо, че не си сам. — Жълтият мъж вдигна многозначително тоягата си и четиримата се скриха зад завесата.
Публио потрепери и потисна желанието си да повърне. Може би беше светлинен трик, но му се стори, че тоягите се движеха сами, сякаш притежаваха някакъв необясним собствен живот.
С голямо усилие той се овладя и посрещна нахълталия в стаята окъсан главорез.
— Изпълнихме нарежданията ви, господарю — каза мъжът. — Варваринът лежи мъртъв на морския бряг до водата.
Публио почувства движение зад завесата зад гърба си и едва не примря от страх. Мъжът продължи:
— Вашият секретар Тиберио е мъртъв. Варваринът го закла заедно с четирима от моите другари. Телата им отнесохме на уреченото за среща място. Във варварина нямаше нищо ценно освен няколко сребърни монети. Имате ли други нареждания?
— Не! — извика Публио пребледнял. — Върви!
Главорезът се поклони и побърза да излезе със смътното чувство, че Публио е човек със слаби нерви и препалено лаконичен.
Четиримата кхитанци излязоха иззад завесата.
— За кого говореше този негодник? — попита най-високият.
— За един непознат скитник, който ме обиди — отвърна задъхан Публио.
— Лъжеш — сряза го хладнокръвно кхитанецът. — Той говореше за краля на Аквилония. Прочетох го по израза на лицето му. Седни на дивана и не мърдай, нито говори. Аз ще остана при теб, а тримата ми другари ще отидат да потърсят тялото.