Публио изчака ужасен от наблюдаващата го мълчалива загадъчна фигура, докато тримата кхитанци се върнаха и съобщиха, че тялото на Конан го няма на пясъка. Търговецът не знаеше дали да се радва, или да съжалява.
— Намерихме мястото на боя — казаха те. — По пясъка имаше кръв. Но краля го нямаше.
Четвъртият кхитанец начерта с тоягата си върху килима странни символи, които заблестяха на светлината на лампата като люспи.
— Прочетохте ли нещо по пясъка! — попита той.
— Да — отговориха те. — Кралят е жив и е заминал на юг с един кораб.
Високият кхитанец вдигна глава и погледна Публио така, че търговецът се изпоти.
— Какво искате от мен? — попита търговецът.
— Кораб — отговори кхитанецът. — Добре екипиран кораб за дълго плаване.
— Колко дълго? — заекна Публио, без да помисли да откаже.
— До края на света може би — отговори кхитанецът — или до огнените морета на преизподнята, които лежат отвъд мястото, където изгрява слънцето.
Петнадесета глава
Завръщането на корсаря
Първият признак, че съзнанието му се връща, беше усещането за движение: под него не беше твърда земя, а непрекъснато издигане и падане. Вятърът свиреше между въжетата и още преди замъгленото му зрение да се проясни, Конан разбра, че е на кораб. Чу неясни гласове, а после върху него се изля вода, от която дойде напълно на себе си. Конан надигна глава, изруга злобно, протегна крака и се огледа. До ушите му достигна силен смях, до ноздрите — воня от немити тела.
Намираше се върху юта на дълга галера. Издутите й платна опъваха въжетата. Слънцето изгряваше с ослепителен пламък в златно, синьо и зелено. Вляво на бреговата линия се виждаше неясна виолетова сянка. Вдясно се простираше откритият океан.
Корабът беше дълъг и тесен, типичен търговски кораб от южните брегове, с висока кърмова надстройка и каюти в двата края. Конан погледна към откритата средна част на кораба, откъдето вятърът довяваше отвратителна воня. Беше му позната от едно време. Идваше от гребците. Всичките бяха негри — по четиридесет мъже от всяка страна, завързани около кръста с верига. Единият край на веригата бе заключен към тежка халка, вкопана в дългата греда, служеща за пътека между пейките. Животът на тези гребци беше безкраен ад. Повечето роби бяха кушити, но около тридесет от черните, които сега почиваха, без да изпускат греблата, и гледаха непознатия с любопитство, бяха от южните брегове, родината на корсарите. Конан ги познаваше по правите черти на лицата и косите, по дългите неокосмени крайници. Зърна между тях мъже, с които някога беше плувал.
Всичко това той видя и позна в един бърз, всеобхващащ поглед. После се изправи, стиснал гневно юмруци, залитна за момент на окованите си крака и погледна струпаните около него мъже. Морякът, който го беше залял с вода, стоеше усмихнат с празно ведро в ръка. Конан злобно го наруга, инстинктивно потърси дръжката на меча си и откри, че е без оръжие и гол с изключение на късите кожени панталони.
— Какво е това мръсно корито? — изрева той. — Как попаднах на него?
Моряците се засмяха подигравателно — набити брадати аргосеанци, — а един, чиито по-богати дрехи и вид на човек, свикнал да дава нареждания, подсказваха, че е капитан, скръсти ръце и каза високомерно:
— Намерихме те да лежиш на пясъка. Някой те беше фраснал по темето и ти беше взел дрехите. И понеже ни трябваше още един човек, те взехме на борда.
— Що за кораб е този? — попита Конан.
— „Венчърър“, от Месантия. Превозва огледала, червени копринени наметала, щитове, позлатени шлемове и мечове, които ще разменим срещу медна и златна руда с шемитите. Аз съм Диметрио, капитан на този кораб и твой господар отсега нататък.
— Излиза, че пътувам в желаната от мен посока — промърмори Конан. Последната забележка беше много невнимателна. Те пътуваха на югозапад, следвайки дългата извивка на аргосеанския бряг. Търговските кораби никога не се отдалечаваха от бреговата линия. Той знаеше, че някъде пред него бързо се носи на югозапад ниската тъмна стигийска галера.
— Видяхте ли една стигийска галера… — започна Конан, но брадата на снажния капитан настръхна.
Той изобщо не се интересуваше от въпросите, които можеше да му зададе неговият пленник, и реши, че е крайно време да сложи този независим нехранимайко на мястото му.