— Млък! — изрева той. — Достатъчно време загубих с теб. Оказах ти чест да те взема на кораба си и да те съживя и отговорих на достатъчно много от проклетите ти въпроси. Махай се! Ще трябва да си отработиш пътуването…
— Ще купя кораба ти… — започна Конан, преди да си спомни, че е безпаричен скитник.
Избухна подигравателен смях, а капитанът почервеня — помисли, че пленникът му се присмива.
— Размирна свиня! — изрева той и пристъпи застрашително напред, слагайки ръка на закачения на колана му нож. — Ще заповядам да те набият с пръчки! Ще държиш благоприличен език, иначе, Митра ми е свидетел, ще те окова между черните да гребеш!
Вулканичният нрав на Конан не издържа. Дори преди да стане крал, никой, който му беше говорил така, не беше останал жив.
— Не ми повишавай глас, катраниво куче! — изрева той с глас, по-силен от морския вятър. Моряците го погледнаха слисани. — Опитай се да измъкнеш тази играчка и ще нахраня рибите с теб!
— Ти за кого се мислиш? — озъби се капитанът.
— Сега ще ти покажа! — извика побеснял кимериецът и се насочи към релинга, където стояха закачени оръжията.
Капитанът измъкна ножа си, изрева и се спусна към него, но преди да удари, Конан го хвана за китката, изви ръката му и тя излезе от ключицата. Капитанът зарева като умиращ вол и се търколи на палубата. Конан грабна една тежка брадва и бързо се извъртя да посрещне атаката на моряците. Те се спуснаха към него, несръчни и тромави в сравнение с кимериеца, който беше бърз като пантера. Преди да го достигнат с ножовете си, той скочи между тях и заудря наляво и надясно толкова бързо, че очите не можеха да следват брадвата. Два трупа паднаха на палубата и от черепите им се разплиска кръв и мозък.
Конан се спусна през препъващата се, тежко дишаща тълпа и се насочи към тесния мостик, простиращ се от юта до абордажната кула. Шепа моряци от юта, обезкуражени от поражението на другарите си, спряха зад него, а останалите от екипажа — общо около тридесет души — се спуснаха тичешком през мостика, стиснали оръжия в ръце.
Конан се изправи с вдигната брадва, с развята от вятъра дълга коса пред вдигнатите нагоре черни лица.
— Кой съм аз? — извика той. — Гледайте, кучета! Вижте! Аджонга, Язунга, Ларанга! Кой съм аз?
Откъм средната част на кораба се чу вик, който нарасна до мощен рев:
— Амра! Това е Амра! Лъвът се е върнал!
Моряците усетиха заплахата в страхотния рев, пребледняха, дръпнаха се назад и се втренчиха в гневната фигура на мостика. Наистина ли това бе онзи кръвожаден, жесток великан от южните морета, който бе изчезнал така тайнствено преди години, но все още живееше в легендите? Черните пощуряха, дърпаха веригите и произнасяха името на Амра като молитва. Кушитите, които никога по-рано не бяха виждали Конан, подеха вика. Робите, затворени в каютата под юта, заудряха по стените и запищяха като луди.
Диметрио, смъртно бледен от болка, се влачеше по палубата и пищеше:
— Качете се при него и го убийте, подлеци, преди робите да са се освободили!
Моряците се спуснаха откъм двата края на мостика. С лъвски скок Конан напусна мостика и като котка падна на краката си на пътеката между пейките с гребците.
— Смърт на господарите! — изрева той, вдигна брадвата и отсече една верига като кибритена клечка. Ревящият роб скочи освободен, счупи греблото и го размаха като сопа. Моряците тичаха разтревожено по мостика. „Венчърър“ се превърна в лудница. Конан сечеше с брадвата, без да спира, и при всеки удар по един изпотен, крещящ черен се освобождаваше, луд от омраза и изпълнен с желание за мъст.
Моряците скочиха на средната част на кораба да хванат или да убият голия бял гигант, който сечеше веригите, но бяха повалени от вече освободените роби: гребците със свалени окови размахваха ръце и като черен поток от демони удряха със счупени весла и парчета от вериги, деряха с нокти и хапеха със зъби. През това време робите в каютата разбиха вратите и излязоха на палубата, а Конан с петдесетината освободени черни гребци изостави сеченето на вериги и отиде на мостика да помага.
И тогава настана истинско кръвопролитие. Аргосеанците бяха силни, яки, безстрашни както всички от тяхната раса, тренирани в суровата школа на морето. Но не можеха да устоят на тези побеснели гиганти, водени от неудържимия варварин. Сипеха се удари, кървав вихър бушуваше като тайфун от единия до другия край на кораба. Когато боят свърши, на борда на „Венчърър“ беше останал само един бял и това беше покритият с кръв великан, пред когото скандиращите черни се хвърляха на колене и от възторг удряха глави в дъските.