— Уви, господарю, не зная.
— Защо е ходил в Месантия? — попита Конан.
— Господарю, аз съм обикновен човек. Кой съм аз, та да знам какво мислят жреците на Сет? Мога кажа само онова, което съм видял или чул да се говори по пристанищата. Хората казват, че от юг са пристигнали много важни новини, макар никой да не знае какви. Само се знае, че господарят Тутотмис веднага е заминал с черната си бързоходна галера. Сега се е върнал, но какво е правил в Аргос или какъв товар е докарал, никой не знае, дори и моряците от галерата. Говори се, че се е опълчил срещу Тот-Амон, който е върховен господар на всички жреци на Сет и живее в Луксър, и че Тутотмис търси някаква скрита сила, за да го свали. Но кой съм аз, за да кажа? Когато жреците враждуват помежду си, обикновеният човек може само да лежи по корем и да се надява, че никой няма да го настъпи.
Конан изръмжа раздразнен от тази робска философия и се обърна към хората си.
— Отивам самичък в Кеми да намеря крадеца Тутотмис. Затворете този човек, но не искам да му се случи нищо лошо. По дяволите, престанете да виете! Да не мислите, че можем да влезем с кораба в пристанището и да превземем града с щурм? Трябва да отида самичък.
Хората престанаха да протестират, а Конан свали дрехите си, облече копринените панталони и обу сандалите на пленника, взе превръзката от главата му, но не хареса късия рибарски нож. Простите хора в Стигия нямаха право да носят мечове, а наметалото на рибаря не беше достатъчно дълго, за да скрие дългия меч на кимериеца, затова Конан привърза към бедрото си един ганатански нож — оръжие, създадено от свирепите пустинни хора, живеещи на юг от стигийците — широк, тежък, леко извит и остър като бръснач, с който можеше да се разсече човек.
После Конан остави охранявания от корсарите стигиец и се качи на рибарската лодка.
— Чакайте ме призори — каза той. — Ако не дойда дотогава, никога няма да се върна, затова побързайте на юг и се прибирайте по домовете си.
Конан се прехвърли през релинга, а черните нададоха печален вой, докато той не им заповяда да млъкнат. После скочи в лодката, стисна греблата и малката лодка бързо се понесе по вълните.
Седемнадесета глава
Той закла свещения син на Сет!
Пристанището на Кеми беше разположено между два носа, вдадени навътре в океана. Конан заобиколи южния, където се издигаха големи черни замъци, и влезе в пристанището на свечеряване, когато все още имаше достатъчно светлина, за да се разпознае рибарската лодка и наметалото, но не толкова, за да се открият издайническите подробности. Той мина безпрепятствено между големите черни военни галери, легнали мълчаливо и без светлини на котва, пристана до стигаща до водата широка каменна стълба и завърза здраво лодката за един закован за камъка железен пръстен, както бяха завързани много подобни лодки. Нямаше нищо необичайно един рибар да остави лодката си там. Само рибар можеше да използува такъв плоскодънен плавателен съд, а рибарите не се крадяха един друг.
Докато се изкачваше по стълбите, случайните минувачи не му обръщаха никакво внимание, а той грижливо избягваше светлината от факлите, поставени на равни разстояния над плискащата се черна вода. Имаше вид на обикновен рибар, връщащ се с празни ръце след риболов край брега. Ако някой го беше разгледал по-внимателно, може би щеше да забележи, че походката му е по-подвижна, стойката по-изправена и уверена от тази на скромен рибар. Но той бързо се изкачи, придържайки се към сенките, а обикновените хора в Стигия не бяха по-наблюдателни от тези в по-малко странните раси.
Телосложението му не се различаваше от това на стигийските бойци, които бяха високи и мускулести. Потъмнялото от слънцето лице не беше много по-светло от лицата на мнозина от тях, черната му, подрязана право коса увеличаваше приликата.
Различаваше се само малко в походката, чуждестранните черти на лицето и сините очи.
Но наметалото беше добра маскировка, а и той обръщаше настрана глава винаги, когато някой местен минаваше край него.
Все пак постъпката му беше много рискована. Конан знаеше, че не може дълго да остане неоткрит. Кеми не беше като пристанищните градове на хиперборейците, които гъмжаха от хора от всякакви раси. Единствените чужденци тук бяха робите негри и шемити. Той обаче приличаше по-малко на тях, отколкото на стигийците. В градовете на Стигия не гледаха с добро око на чужденците. Толерирани бяха само посланиците и търговците, но дори и последните не бяха допускани на брега по тъмно. А сега в пристанището изобщо нямаше хиперборейски кораби. Странно безпокойство беше обхванало града, съживяваха се стари амбиции, шепнеха се загадъчни неща. Това Конан по-скоро чувстваме, отколкото знаеше, неговите изострени примитивни инстинкти го усещаха.