Конан измъкна ножа и отскочи, а голямото тяло се изви и заудря със страхотна сила в предсмъртна агония. Докато стоеше и гледаше в някаква хипнотична омая, единственият звук идваше от удрящата се опашка по каменната настилка.
После се разнесоха ужасени викове:
— Богохулник! Той закла свещения син на Сет! Убийте го! Убийте! Убийте!
Захвърчаха камъни, полуделите стигийци се спуснаха към него с истерични писъци, от всички къщи наизлизаха други, които подеха вика. Конан изруга, обърна се и побягна към съседната тъмна улица. Чуваше шум от боси крака по плочите зад себе си и тичаше, воден от инстинкта, без да вижда накъде върви; стените отразяваха виковете за мъст. Внезапно лявата му ръка намери пролука в стената и той свърна в друга, по-тясна уличка. От двете й страни се издигаха отвесни черни каменни стени. Високо над главата си виждаше звезди. Конан знаеше, че тези гигантски стени са на храмове. Чу зад себе си как тълпата мина покрай тъмния вход на уличката, продължавайки да крещи. Виковете ставаха все по-далечни, после заглъхнаха. Бяха го подминали. Той продължи право напред, макар че при мисълта да срещне в тъмнината друг от синовете на Сет потрепери.
После някъде пред себе си видя движеща се светлина като от пълзящ светещ червей. Конан спря, прилепи се плътно към стената и стисна ножа. Знаеше какво е: приближаваше се човек с факла. Сега той беше толкова близко, че Конан различаваше черната ръка с факлата и неясния овал на тъмното лице. Още няколко стъпки и мъжът сигурно щеше да го открие. Конан се приготви за скок… факлата спря. За момент в светлината й се открои врата. Мъжът я отключи и влезе. Уличката отново потъна в тъмнина. Имаше някаква зловеща тайнственост в тази промъкваща се фигура, която се скри в тъмната врата. Може би беше жрец, връщащ се от изпълнение на зловещ ритуал.
Конан пипнешком тръгна към вратата. Щом в тази тъмна уличка се беше появил един мъж с факла, всеки момент можеха да се появят и други. Връщането назад по същия път означаваше да попадне в ръцете на тълпата. Конан се почувства притиснат между тези стръмни, недостъпни стени. Трябваше да се махне оттук, дори ако това изискваше да влезе в някаква непозната сграда.
Тежката бронзова врата не беше заключена. Той я открехна и надзърна. Видя голяма квадратна стая от масивен черен камък. В една ниша в стената гореше пушлива факла. Стаята беше празна. Конан влезе и затвори.
Обутите му в сандали крака не вдигаха никакъв шум по черния мраморен под. Една тикова врата стоеше открехната. Той се промъкна с нож в ръката и влезе в голяма, потънала в полумрак зала, чийто висок таван се виждаше като по-тъмно петно над него. На всичките й страни зееха отворени сводести входове. От странни бронзови светилници струеше слаба свръхестествена светлина. На отсрещната страна имаше широко стълбище от черен мрамор без парапет, което се губеше нагоре в мрака, а над него като черни каменни тераси от всички стени висяха затъмнени галерии.
Конан потрепери. Беше в храм на някакъв стигийски бог, ако не на Сет, то на някой не по-малко жесток от него. Светилището не беше празно. По средата на голямата зала се издигаше жертвеник от черен масивен камък — мрачен, без орнаменти, и върху него навита на кълбо лежеше една от големите свещени змии. Многоцветните й люспи блестяха на светлината от лампите. Тя не помръдна и Конан си спомни да се говори, че част от времето тези змии са дрогирани. Кимериецът направи една несигурна стъпка навън от вратата, после внезапно се сви в една закрита с кадифена завеса ниша. Беше чул наблизо тихи стъпки.
От един сводест вход се появи висок силен мъж в сандали и копринена набедрена препаска, с широко наметало на раменете. Лицето и главата му бяха скрити зад чудовищна маска с полуживотински, получовешки черти, на върха на която се развяваше връзка щраусови пера.
Стигийските жреци изпълняваха някои ритуали маскирани. Конан се надяваше, че мъжът няма да го открие, но той неочаквано се отклони от пътя си, който очевидно беше стълбището, тръгна право към нишата и дръпна кадифената завеса. Една ръка изскочи от сянката, потисна вика, преди да излезе от гърлото, дръпна мъжа в нишата и ганатанският нож го прониза.
Следващият ход на Конан беше подсказан от логиката. Той свали ухилената маска на стигиеца и я постави на лицето си. Рибарското наметало хвърли върху жреца, когото скри зад завесата, а жреческото наметало сложи върху собствените си яки рамене. Съдбата му беше предложила маскировка. Сега всички кемийци можеха да търсят богохулника, който беше дръзнал да се защити от свещената змия, но кому би хрумнало да го търси под маската на жрец?