Конан излезе смело от нишата и се насочи напосоки към един изход. Но не беше направил и няколко крачки и се обърна, наострил всичките си сетива.
Група маскирани фигури, облечени като него, слизаха по стълбището. Той се поколеба, хванат на открито, но се довери на маскировката, и макар че челото и ръцете му се покриха с пот, остана неподвижен. Приличните на призраци маскирани фигури влязоха в голямата зала, минаха покрай него й се отправиха към черния свод. Водачът им носеше абаносова тояга с бял ухилен череп на върха. Конан разбра, че това е една от необяснимите за чужденците ритуални процесии, съставящи важна, често зловеща част от стигийската религия. Последната фигура завъртя леко глава към неподвижния кимериец, сякаш очакваше той да ги последва. Да не стори това, което очевидно се очакваше от него, означаваше да предизвика подозрение. Конан тръгна подир последния човек и нагоди стъпките си към общото темпо.
Пресякоха дълъг тъмен коридор. Конан с тревога откри, че черепът на тоягата фосфоресцира. Почувства необяснимо безпокойство, диво животинско желание да измъкне ножа и да удря наляво и надясно по тези тайнствени фигури, да избяга от зловещия мрачен храм. Но се овладя и потисна неясните опасения, изникнали в дъното на мозъка му и населили мрака с призрачни ужасни форми. След малко минаха през висока три човешки боя двойна сводеста врата и излязоха на звездна светлина.
Тръгнаха мълчаливо по дълга тъмна улица и всички, които срещаха, обръщаха настрана глави и бягаха. Процесията продължи далеч от стените на града. Конан се чудеше дали да се обърне и да хукне по някоя от улиците, които пресичаха, но това означаваше да събуди подозрение. Докато наум се гневеше и проклинаше, стигнаха до ниска сводеста порта на южната стена и минаха през нея. Пред тях и около тях лежаха малки глинени къщи и палмови горички, призрачни на звездната светлина. Сега беше време да се освободи от мълчаливата си компания.
Но в мига, в който портата остана зад тях, процесията престана да е мълчалива. Всички зашепнаха възбудено. Отмереното ритуално темпо беше изоставено, тоягата с черепа пъхната безцеремонно под ръката на водача, няколко души напуснаха колоната и забързаха напред. Конан забърза заедно с тях. Защото в шепота той долови една дума, която го развълнува: Тутотмис.
Осемнадесета глава
Аз съм жената, която никога не е умирала
Конан наблюдаваше с голям интерес маскираната си компания. Тутотмис или беше сред тях, или отиваха на среща с него. И когато зад палмите на фона на тъмното небе зърна един огромен триъгълен корпус, той разбра къде е тази среща.
Минаха през пояс от тъмни колиби и горички. Извисяващите се към звездите черни кули на Кеми зад тях се отразяваха във водите на пристанището. Пред тях в тъмнината се простираше пустинята. Някъде виеше чакал. Бързо движещите се по пясъка обути в сандали крака не вдигаха никакъв шум. Можеха да са духове, отиващи към огромната пирамида, издигаща се в мрачината на пустинята. Над спящата страна цареше пълна тишина.
Конан погледна мрачния черен клин, открояващ се срещу звездите, и сърцето му заби по-бързо, нетърпението му да се срещне с Тутотмис се смеси със страха от неизвестното. Никой човек не можеше да се доближи спокойно до някоя от тези мрачни грамади от черен камък. Самото име беше източник на отблъскващ ужас сред северните народи, а в легендите се разказваше, че не са построени от стигийци, че са съществували в онова неизмеримо далечно минало, когато тъмнокожите хора дошли в страната на голямата река.
Когато доближиха пирамидата, Конан видя близо до основата неясна светлина. Скоро тя се оформи като вход. От двете му страни стояха лъвски тела с женски глави — тайнствен, загадъчен кошмар, кристализирал в камък. Водачът на групата тръгна право към входа, пред който Конан видя неясна фигура.
Водачът спря за миг до тайнствения пазач и изчезна в тъмната вътрешност. Останалите един по един го последваха. Всеки от маскираните жреци спираше и казваше някаква дума или правеше някакъв жест, които Конан не можа да разбере. Той изостана назад, преструвайки се, че си връзва сандала. Когато влезе и последната фигура, кимериецът се изправи и се приближи до входа.
Беше неспокоен. Чудеше се дали пазачът на храма е човек — бе си спомнил някои истории, които беше чувал. Но нямаше време за колебания. Пушлив бронзов светилник, поставен на входа, осветяваше дълъг тесен коридор, водещ навътре в тъмнината, и там, в самото начало, стоеше мълчалив човек, увит в широко черно наметало. Никой друг не се виждаше. Маскираните жреци бяха изчезнали в коридора.