— Люби ме! — прошепна тя, отметнала назад глава, затворила очи, разтворила устни. — Дай ми твоята кръв, за да обновя моята и да продължа вечния си живот! Аз ще направя и теб безсмъртен! Ще те науча на мъдростта на всички векове, на всички тайни, крити през вечността в мрака на тези тъмни храмове. Ще те направя крал на зловещата тълпа, която пирува между гробовете на древните, когато мрак забули пустинята и прилепи летят безшумно. Омръзнаха ми жреци и магьосници и пленени девици, влачени пищящи през вратите на смъртта. Искам истински мъж. Люби ме, варварино!
Тя притисна тъмната си глава към силните му рамене и той почувства остра болка в гърлото си. Конан изруга и я захвърли върху дивана.
— Проклет вампир! — Кръв капеше от малка раничка на гърлото му.
Тя се отдръпна на дивана като змия, готвеща се да забие смъртоносните си зъби, големите й очи бяха осветени от всички златни огньове на ада. Зад разтворените й устни се показваха бели остри зъби.
— Глупак! — изпищя тя. — Мислиш ли, че можеш да ми се изплъзнеш? Ти ще живееш и ще умреш в тъмнина! Аз те доведох дълбоко под храма. Самичък ти никога няма да можеш да се върнеш. Никога няма да можеш да си пробиеш път през онези, които охраняват тунелите. Ако не беше моята защита, синовете на Сет отдавна да са те изяли. Глупак! И въпреки всичко аз ще изпия кръвта ти.
— Махни се от мен или ще те насека на части — изръмжа Конан, изпълнен с отвращение. — Може да си безсмъртна, но стоманата ще те направи на парчета.
Докато Конан се оттегляше към свода, през който беше влязъл, светлината неочаквано изчезна. Всички свещи изгаснаха едновременно, макар той да не знаеше как, защото Акиваша не ги беше докосвала. Зад себе си чу смехът на вампира да се засилва — подигравателен, сладък и отровен като мелодиите на ада. Потънал в пот, почти изпаднал в паника, Конан търсеше пипнешком в тъмното сводестия изход. Пръстите му напипаха някакъв отвор и той се мушна в него. Дали това беше сводът, през който беше влязъл, той не знаеше нито се интересуваше. Единствената му мисъл беше да излезе от тази зловеща зала, обитавана от красивия зловещ неумиращ демон, живял толкова много столетия.
Лутането му през черните, виещи се тунели беше истински кошмар. Зад себе си и около себе си чуваше пълзене и веднъж ехото на онзи адски смях, който беше чул в стаята на Акиваша. Той сечеше свирепо по звуците и движенията, които чуваше или си въобразяваше, че чува в тъмнината, а веднъж мечът му попадна на някакво податливо и тънко вещество — може да беше и паяжини. Конан имаше чувството, че с него си играят, че го примамват все по-дълбоко във вечната тъмнина, преди да бъде нападнат от демонични нокти и зъби.
И в този страх доминираше болезненото отвращение от направеното откритие: в цялата легенда за Акиваша между описваните лоши неща като светла нишка се открояваше идеята за красота и за вечна младост. За много мечтатели, поети и любовници тя беше не само лошата принцеса от стигийската легенда, а символ на вечна младост, блестящ в някакво далечно царство на боговете. Но не такава беше ужасната действителност. Отвратителната извратеност, с която се бе сблъскал, отразяваше истината за вечния живот. Към физическо отвращение се прибави и болката, че човешкото съвършенство е само сън, че златото се превръща в кал. И тогава го заля вълна на безсилие, неясен страх, чувство, че всички човешки мечти и култове са лъжа и измама.
Сега той вече знаеше, че ушите му не го подвеждат. Наистина го преследваха и преследвачите го настигаха. В тъмнината се чуваше шум от пълзене, какъвто човешките крака не издават. Не, това не бяха и крака на някакво познато животно. Може би подземният свят си имаше свои същества. Те бяха зад него и бавно го настигаха. После звуците престанаха и той изведнъж видя далече в дългия коридор светлина.
Деветнадесета глава
В залата на мъртвите
Наострил слух, Конан се движеше предпазливо към светлината и макар да чувстваше тъмнината пълна с живот, не чу шум от преследвачи. Светлината не беше неподвижна. Тя се движеше, странно подскачаше. После той видя нейния източник. Тунелът, по който вървеше, пресичаше друг, по-широк коридор. И по него вървеше чудата процесия… четирима високи мършави мъже в черни раса с качулки, подпиращи се на тояги. Водещият ги държеше високо над главата си запалена факла, която гореше със странен, нетрепкащ пламък. Като фантоми те минаха пред погледа му и изчезнаха, зад тях като доказателство остана само отслабващата светлина. Видът им беше невероятно ужасяващ. Не бяха стигийци, нито приличаха на нещо, което Конан бе виждал. Той се съмняваше дали изобщо са хора. Приличаха на черни духове, вървящи дебнешком из мрачните тунели.