Те поговориха в този дух още, момичето от стаята си запомни:
Леонарда:
„Тук става въпрос за честта на семейството! На цялата фамилия! За името на мъжа ми става въпрос!“
Лили:
„Нека я вземе и нея там. Няма ли начин?“
Пеца:
„Абе, когато е за добро, то може и насила.“
КСП (ръмжи: „ааааах!“ — и си налива коняк продължително.)
Доцентът-психиатър:
„Най-лесно е, разбира се, една линейка и двама санитари. Но пациентът“…
Но пациентът беше излязъл навреме. Беше се огледал на тротоара (не знаеше в момента накъде да поеме) и беше видял своя внук как буквално скача към него и крещи:
— Браво, Чарли! Браво, ти казвам!
Той го прегърна, тупайки го по рамото, и му се закле, че само двама души имало на този свят, като които искал да стане един ден: дядо му и Чарли Чаплин. Добави:
— Бабка също е много гот, да знаеш.
— Коя бабка? — учуди се старецът.
— Бебка, де — каза момчето.
И двамата вървяха тъй прегърнати по тротоара — през този град, толкова шарен от хора.
През този свят — толкова жив от конфликти.
Към някоя хубава дума, измислена от двамата.
А в случая към някоя кръчма (те се забързаха, без да си кажат това), където щяха да седнат с трогателно и блестящо достойнство и — през цели шейсетина години — да си намигнат, ухилени до ушите.