Португалците никога не успели да проникнат в централно Конго. Нито пък успели да сторят това англичаните; под командването на капитан Бренър през 1644 година цялата му експедиция потънала като във водата сред джунглата. В продължение на още две столетия Конго ще остане бяло петно върху картите на цивилизования свят.
Ранните изследователи обаче повтаряли легендите, проникващи от вътрешността на континента, включително и историята за град Зиндж. Един португалски художник, Хуан Диего де Валдес, през 1642 година нарисувал широко известната картина на изгубения град Зиндж.
— Той обаче също така рисувал и картини на мъже с опашки и маймуни съвокупляващи се с местни жени — каза Сара Джонсън.
Някой изстена.
— Очевидно Валдес е бил инвалид — продължи тя. — Той е прекарал целия си живот в Сетубал, пил е с моряците и е рисувал картини базирани на разговорите им.
Едва към средата на деветнадесети век Ричард Бъртън и Спийк, Бейкър и Ливинстън, особено Станли, изследват цялостно черния континент. Никой от тях обаче не успява да открие дори и следа от изгубения град Зиндж. Но и през следващите сто години той си остава чиста легенда.
Дълбоко униние обзе екипа по проекта Ейми.
— Казах ви, че новините не са добри — каза Сара Джонсън.
— Значи искаш да кажеш, че тази картина се базира само на някакво описание, и че ние в действителност изобщо не знаем дали градът съществува или не, така ли?
— Боя се, че е така — отвърна Сара Джонсън. — Няма никакво доказателство, че градът изобразен на картината, изобщо някога е съществувал. Това е само една легенда.
4. Разрешителна способност
Пълното доверие на Питър Елиът в достоверната информация на двайсети век: факти, схеми, графики, го беше заварило неподготвен за възможността, че гравюрата от 1642 година, с всичките си подробности, е била просто рожба на въображението на един художник. Новината му подейства като шок.
Плановете им да отведат Ейми в Конго изведнъж се превърнаха в детинска наивност; сходството на примитивните й картини с гравюрата на Валдес от 1642 година беше очевидно случайно. Как бяха могли да повярват, че изгубеният град Зиндж е нещо друго освен древна приказка? В света на седемнадесети век с неговите устремно разширяващи се хоризонти и нови чудеса, представата за такъв град би изглеждала съвсем на място, дори и убедителна. Но в компютризираното двадесето столетие изгубеният град Зиндж беше толкова реален, колкото и Камелот или Ксанаду. Само един глупак би могъл така лековерно да приеме легендата за действителност.
— Значи изгубеният град просто не съществува — обобщи той.
— О, той съществува, — произнесе тя. — Няма и съмнение.
Елиът бързо вдигна поглед и видя, че женският глас не принадлежеше на Сара Джонсън. Върлинесто момиче на двайсет и четири-пет години се беше появило в дъното на стаята. Можеше да мине и за красиво, ако не беше студенината, която лъхаше от нея. Беше облечена в строг, делови костюм, и носеше куфарче, което постави на масата и щракна ключалките.
— Аз съм доктор Рос — обяви тя, — от Фонда за запазване на дивите животни, и бих искала да получа мнението ви за тези фотографии.
Тя раздаде пачка снимки на персонала, който се втренчи като омагьосан в тях. В края на масата Елиът нетърпеливо чакаше докато снимките стигнат и до него.
Бяха едрозърнести черно-бели фотографии с хоризонтални ивици от разгъването на изображението, фотографирано от видеоекрана. Картината обаче не оставяше никакви съмнения: порутен град в джунглите, с любопитни врати и прозорци с обърнати сводове, наподобяващи полумесец.
5. Ейми
— От спътник? — повтори Елиът, усещайки напрежението в гласа си.
— Точно така, изображенията бяха излъчени от спътник над Африка само преди два дни.
— Значи знаете точното местоположение на тия развалини?
— Разбира се.
— И експедицията ви потегля само след няколко часа?
— Шест часа и двайсет и три минути, ако бъдем точни — изрече Рос, гледайки електронния си часовник.