— Сечението ли? — запита Рос.
— Най-добрият индекс за определяне на произхода на косъма — каза патологът. — Човешкият косъм от пубиса например е с по-елипсовидно сечение, отколкото окосмеността от другите части на тялото, или това по лицето. Той е много характерен и се признава като доказателство в съда. Лабораторията има голям опит в тази област, понеже при много случаи се налага да работим с всякакви животински окосмености, и сме експерти.
Големият анализатор от неръждаема стомана започна да издава звуков сигнал.
— Кръвната проба идва — каза патологът.
На един видеоекран се появиха структури-близнаци с пастелно обагрени ивици.
— Това е структурата получена с помощта на електрофореза — обясни патологът. — С нея се проверяват серумните протеини. А това отляво е обикновена човешка кръв. Вдясно е кръвната проба взета от кръвните следи под ноктите му. Вижда се добре, че това определено не е човешка кръв.
— Не е човешка кръв? — възкликна Рос, обърната към Елиът.
— Близка е — отвърна патологът без да откъсва поглед от екрана. — Но не е човешка. Може да принадлежи на домашно или селскостопанско животно, може би прасе. Или дори на примат. Маймуните са много близо до човека в серологично отношение. След минута ще разполагаме и с компютърния анализ.
На екрана се изписа съобщението АЛФА И БЕТА СЕРУМНИТЕ ГЛОБУЛИНИ СЪВПАДАТ: КРЪВ НА ГОРИЛА.
— Ето ви отговора чия е кръвта под ноктите му. На горила.
5. Преглед
— Няма да ви нарани — опита се да успокои изплашения санитар Елиът. Намираха се в пасажирския отсек на товарния боинг 747. — Ето, виждате ли, тя ви се усмихва.
Ейми действително се хилеше с най-пленителната си усмивка, като внимаваше да не си показва зъбите. Санитарят от частната клиника в Найроби обаче не беше запознат с тези тънки нюанси на горилския етикет. Ръцете му се тресяха докато държеше спринцовката.
Найроби беше последната възможност Ейми да мине един цялостен преглед. Огромното й мощно тяло не създаваше представа за конституционална крехкост, както и навъсеното й с гъсти надвиснали вежди лице прикриваше една мека, доста нежна натура. В Сан Франсиско екипът по проекта Ейми я беше подложил на цялостно медицинско изследване: проби на урината на всеки втори ден, екскрементите й се проверяваха ежеседмично за наличие на следи от кръв, всеки месец пълни изследвания на кръвната картина, и всеки три седмици посещение при зъболекаря за отстраняване на черния налеп който се акумулираше от вегетарианската й диета. Ейми се справяше много лесно с това, но санитарят не го знаеше. Той я приближаваше протегнал спринцовката пред себе си като оръжие.
— Сигурен ли сте, че няма да ме ухапе?
Ейми се опита да помогне, сигнализирайки Ейми обещава не хапе. Тя сигнализираше бавно и отсечено, когато знаеше, че има пред себе си човек незапознат с езика й.
— Тя обещава, че няма да ви ухапе — каза Елиът.
— Щом казвате — отвърна боязливо санитарят. Елиът реши, че е по-добре да не му обяснява, че думите не са негови, а на Ейми.
След като взе кръвните проби, санитарят малко се отпусна.
— Това е едно много грозно животно — каза той, докато си събираше принадлежностите.
— Вие наранявате достойнството й — каза Елиът.
И наистина Ейми вече енергично сигнализираше Какво грозно?
— Нищо, Ейми — опита се да я успокои Елиът. — Просто човекът още не е виждал горила.
— Моля? — вдигна вежди санитарят.
— Наранихте достойнството й. По-добре се извинете.
Санитарят възмутено щракна ключалките на медицинската си чанта. Той се вгледа с невярващ поглед първо в Елиът и после в Ейми.
— Да му се извиня?
— На нея — поправи го Елиът. — Да. На вас ще ви хареса ли някой да ви нарече грозен?
Елиът изпадаше направо в бяс при всеки подобен случай. С годините бе започнал да усеща все по-осезателно предразсъдъците, които хората изпитваха спрямо маймуните, считайки шимпанзетата за хитри дечица, орангутаните мъдри старци, а горилите тъпи и безразсъдъчни животни. Те грешаха и в трите случая.
Всяко от тези животни беше уникално, и изобщо не се вписваше в човешките стереотипи. Шимпанзетата например бяха далеч по-груби, отколкото можеха да бъдат горилите. Понеже шимпанзетата бяха екстраверти, едно разгневено шимпанзе е далеч по-опасно, отколкото ядосана горила; в зоологическата градина Елиът с изумление бе ставал свидетел как майки подбутваха дечицата си да погледат по-отблизо шимпанзетата, но се дърпаха назад при вида на горилите. Тези майки очевидно не знаеха, че дивите шимпанзета хващаха и ядяха човешки деца, нещо, което горилите никога не биха направили.