— Няма проблеми — отвърна тя. — Така или иначе, три часа сме като вързани. Ще изчакаме изгрева над Мукенко.
— Там ли се намира летището?
— Ако можеш да го наречеш така — произнесе Мънро и като издърпа сафарито над главата си задряма отново.
Елиът се разтревожи силно, но Рос му обясни, че повечето африкански летища представляват просто кални ивици земя оголена джунгла. Пилотите не са в състояние да кацат нощем, или в мъгливи сутрини, защото пистата често гъмжи от животни, или пък някое скитащо племе си е направило лагера върху нея, или пък е кацнал друг самолет и не може да излети.
— Трябва ни дневна светлина — обясни тя. — Затова изчакваме. Не се тревожи; взети са предвид всички фактори.
Елиът прие обясненията й и се върна да види как е Ейми. Рос въздъхна.
— Не мислиш ли, че ще е по-добре, ако му кажем? — запита тя.
— Защо? — отвърна й с въпрос Мънро, без дори да повдига шапката си.
— Може да възникне проблем с Ейми.
— Аз ще се погрижа за Ейми — отвърна той.
— Елиът ще се ядоса много, когато разбере.
— Разбира се, че ще се ядоса — каза Мънро. — Но няма смисъл да го ядосваме още сега. В края на краищата, какво печелим с този скок?
— Четиридесет часа, най-малко. Опасно е, но така си осигуряваме съвсем нов график. Все още можем да ги изпреварим.
— Ето, виждаш ли — каза Мънро. — А сега си затваряй устата и събери малко сили.
ДЕН 5: МОРУТИ
17 юни, 1979 година
1.
След пет часа полет от Равамагена ландшафтът забележимо се промени. След като подминаха Гома, близо до заирската граница се озоваха над най-източните покрайнини на конгоанските тропически гори. Елиът гледаше като омагьосан през илюминатора.
В бледата светлина на утрото тук-там се виждаха отделни купчинки мъгла залепнала подобно на памук към гъстата растителност. От време на време под крилата преминаваха тъмна и гънеща се фигура на мътна река, или права тъмночервена ивица на шосе. Но през по-голямата част от времето отдолу се виждаше само непроницаемата завеса на гъста гора, простираща далеч зад хоризонта.
Гледката беше едновременно и скучна, и заплашителна; на времето Станли бе назовал чувството, изпитвано от човек при вида на „безразличния простор на природния свят“. За човек седнал в комфорта на самолета с климатична инсталация не беше трудно да забележи, че тази безкрайна и монотонна гора правеше и най-големите земни градове да изглеждат като джуджета. Всяко отделно дърво имаше стебло с четиридесет фута диаметър, извисяващо се на двеста фута в небето; под огромната му корона се криеше пространство с ръста на готическа катедрала. Елиът знаеше, че гората се простираше най-малко две хиляди мили на запад, опирайки в Атлантическия океан на западното крайбрежие на Заир.
Елиът с нетърпение очакваше как ще реагира Ейми на тази първа гледка на джунглата, нейната естествена среда. Тя се взираше през илюминатора с неподвижен поглед. Сигнализира Тук джунгла със същото емоционално равнодушие, с което назоваваше картите с цветовете или обектите разпръснати на пода на каравана й в Сан Франсиско. Тя разпознаваше джунглата, като даваше име на това, което виждаше, но той не усети някакво особено раздвижване у нея.
— Ейми обича джунгла? — запита я той.
Джунгла тук, сигнализира тя. Джунгла има.
Той упорито продължи, опитвайки се да установи наличието на емоционалния контекст, в чието присъствие беше уверен. Ейми обича джунгла?
Джунгла тук. Джунгла има. Джунгла място тук Ейми вижда джунгла тук.
Той опита друг подход.
— Ейми живее джунгла тук?
Не. Безизразно.
— Къде живее Ейми?
Ейми живее Ейми къща. Отнасяше се за каравана й в Сан Франсиско.
Елиът я проследи как разхлабва колана на седалката, и подпира глава на ръката си докато гледа лениво през илюминатора. Ейми иска цигара, сигнализира тя.
Беше видяла Мънро да пуши.
— По-късно, Ейми — каза й Елиът.
В седем сутринта прелетяха над блестящите метални покриви на комплекса от калаено-танталови рудници в Масизи. Мънро, Кахега и останалите носачи отидоха в опашната част на самолета, където работеха върху оборудването, и шумно заговориха на суахили.
Ейми ги проследи с поглед и сигнализира Те разтревожени.
— За какво се тревожат, Ейми?
Те разтревожени хора тревожат те разтревожени проблеми. След малко Елиът отиде при тях и завари Мънро и останалите полузаровени под големи купчини слама да подреждат оборудване в продълговати муселинови контейнери с форма на торпедо, които после уплътняваха със слама.