— Какво е това? — посочи Елиът към муселиновите контейнери.
— Наричат ги контейнери Крослин — отвърна Мънро. — Много са надеждни.
— Никога досега не съм виждал да опаковат оборудване по този начин — каза Елиът, наблюдавайки носачите. — Те изглежда осигуряват много здрава защита при удар.
— Точно това е идеята — каза Мънро. И тръгна към кокпита да говори с пилота.
Космат нос лъже Питър сигнализира Ейми. „Космат нос“ беше нарицателното й за Мънро, но Елиът я игнорира. Той се обърна към Кахега.
— Колко има още до летището?
Кахега вдигна поглед.
— Летището?
— В Мукенко.
Кахега се замисли.
— Два часа — каза след няколко секунди той. И изведнъж се закикоти. Каза нещо на суахили и всичките му братя също се разсмяха.
— Какво има толкова смешно? — запита малко обиден Елиът.
— О, докторе — изрече през смях Кахега, тупайки го по гърба. — Ще умориш ме от смях. Ти трябва си майтапчия по рождение.
Самолетът се наклони, докато правеше бавен широк завой. Кахега и братята му се взираха през прозорците и Елиът се присъедини към тях. Отдолу се виждаше само килимът на непроницаемата джунгла; изведнъж права ивица разсече на две джунглата; бяха дълга колона зелени джипове движещи се бавно по разкаляния път. Приличаше на армейска част. Дочу да повтарят думата „Мугуру“ няколко пъти.
— Какво става? — запита Елиът. — Това Мугуру ли е?
Кахега яростно разтърси глава.
— Не, по дяволите. Този проклет пилот, аз предупреждава капитан Мънро, този дяволски пилот изгубил.
— Изгубил? — повтори зашеметено Елиът. Дори и думата предизвикваше ледени тръпки по тялото му.
Кахега се изсмя.
— Капитан Мънро вкарва него в прав път, изкарва ангелите му.
Самолетът пое курс на изток, към една планинска област, изпъстрена с възвишения и кичури огромни дървета. Братята на Кахега оживено забъбриха, смееха се и се тупаха един друг по гърбовете; явно настроението им се беше повишило.
И в този момент се появи Рос забързана по прохода и с напрегнато лице. Тя трескаво разопакова няколко кашона, измъквайки три-четири сфери от плътно навито метално фолио с размерите на баскетболни топки.
Фолиото му напомни за украшенията на коледна елха.
— За какво е това? — запита той.
И в този миг експлозия разтърси фокера.
За миг се озова до илюминатора и зърна права и тънка бяла ивица завършваща с черно кълбо пушек вдясно от самолета им. Фокерът се накланяше, поемайки курс към джунглата. След няколко секунди нова бяла ивица се разтегли във въздуха.
Елиът изведнъж проумя, че това беше снаряд. Управляем снаряд.
— Рос! — изкрещя Мънро.
— Готови! — изкрещя в отговор тя.
След миг последва нова експлозия и илюминаторът му беше забулен в гъст пушек. Самолетът се разтърси от взрива, но продължи завоя си. Елиът не можеше да повярва на очите си: някой стреляше по тях с управляеми снаряди!
— Радар! — изкрещя Мънро. — Не е оптичен! Радар!
Рос събра сребърните сфери в прегръдката си и се придвижи по прохода към опашката. Кахега придържаше отворен задния люк; вятърът яростно зашиба вътрешността на самолета.
— Какво става, по дяволите? — извика Елиът.
— Не се тревожи — извика му Рос през рамо. — Ще наваксаме закъснението.
Трета експлозия прекъсна думите й. Рос разкъса опаковките на сферите и ги захвърли през отворения люк.
С ревящи двигатели Фокерът направи осем мили на юг и се издигна на дванайсет хиляди фута, после взе да кръжи над гората. При всеки кръг Елиът виждаше алуминиевите ленти да висят във въздуха подобно на някакъв метален облак. Още две ракети експлодираха в облака. Дори и от такова разстояние шумът и ударната вълна разтревожиха Ейми; тя се люшкаше напред-назад в креслото си и тихо ръмжеше.
— Това е станиол — обясни Рос, вече седнала пред компютъра. — Смущава вражеските радарни системи. Сега вече ракетите им „земя-въздух“ си мислят, че сме някъде в облака.
Думите долитаха в съзнанието му като през някакъв дебел слой памук. Нищо не можеше да проумее.
— Но кой стреля по нас?
— Най-вероятно противовъздушната отбрана на Заир.
— Заирската армия ли? Но защо?