— А това, докторе? Какво е това?
— Тази вечер няма да ни трябва. Това е климатична инсталация.
— Никъде не стъпвам без такова нещо — изрече Мънро, все така развеселен.
Рос го стрелна със злобен поглед.
— Изследванията сочат, че единственият най-голям фактор ограничаващ ефективността на трудовия процес, е околната температура, със склонността към заспиване като втори фактор — каза тя.
— Наистина.
Мънро се изсмя и погледна към Елиът, но Елиът старателно попиваше гледката на тропическата гора при залез слънце. Ейми го доближи и го дръпна за ръкава.
Жена и космат нос карат, сигнализира тя.
Ейми хареса Мънро още от самото начало, и чувството беше взаимно. Вместо да я потупва по главата и да се отнася с нея като дете, както повечето хора, Мънро инстинктивно се отнасяше към нея като към жена. А и той бе прекарало достатъчно време край горилите, и познаваше добре поведението им. Макар и да не познаваше американския език на знаците, всеки път, когато Ейми повдигнеше ръце, разбираше, че иска да я чешат. И за минута-две угаждаше на желанието й, докато тя започнеше да се търкаля по земята и да грухти от задоволство.
Ейми обаче съпреживяваше всеки конфликт в околните и сега навъси чело.
— Те само си говорят — опита се да я успокои Елиът.
Тя сигнализира, Ейми иска яде.
— Ей сега — каза й той. Обърна се и видя Рос да разпъва антената на радиостанцията; от сега нататък това щеше да бъде ежедневен ритуал, който всеки път щеше да впечатлява Ейми. Предавателят за връзка със спътника ретранслатор тежеше шест паунда, и електронните противосмущаващи устройства тежаха още само три паунда.
Първоначално Рос разпъваше сгънатия чадър на сребърната чиния на антената, с пет фута диаметър. (Ейми беше направо влюбена в това; всеки следващ ден тя непрекъснато питаше Рос кога „отваря метално цвете“.) После закрепваше корпуса на предавателя, включвайки в него крилоно-кадмиевите батерии. След това идваше редът на противосмущаващите модули, и накрая свързваше миниатюрния компютърен терминал с малката му клавиатура и триинчовия видеоекран.
Това миниатюризирано оборудване беше изключително сложно. Компютърът на Рос разполагаше със 189К памет и всички схеми бяха много сгъстени; корпусите бяха херметично затворени и противоударни; дори клавиатурата беше на сензори, така че отсъстваха каквито и да било подвижни части, които биха могли да се счупят, заклинят или зацапат с прах или навлажнят.
И всичко това беше изключително здраво. Рос си припомни „изпитванията в реални условия“, на които ги бяха подлагали. Техниците използваха паркинга на ТСЗР за работен полигон, запокитваха новите модули в стената, ритаха ги по бетонната настилка, и накрая за десерт ги оставяха в кофи с мръсна вода за цяла нощ. Всеки модул запазил работните качества на другата сутрин получаваше автоматично сертификат „годен“.
И сега на залез слънце тя набра кодираните координати за връзка с Хюстън, провери мощността на сигнала, и изчака шестте минути докато транспондерите направят пълна проверка. Малкият екран обаче продължаваше да излъчва само сивото на статичните изпразвания, с бегли цветови пулсации. Това означаваше, че някой им „пускаше симфония“.
На жаргона на ТСЗР най-простото ниво на електронни смущения се наричаше „туба“. Както хлапето от съседния апартамент се упражнява да свири на туба, това смущение беше само досадно; то се осъществява в ограничени честотни диапазони и често пъти бива хаотично или случайно подбрано, но предаванията по принцип могат да го пробият. Следващото ниво се наричаше „струнен квартет“, където действаха многобройни честоти по една определена схема; следващият се наричаше „биг бенд“, където електронната музика покриваше един по-широк честотен диапазон; и накрая идваше „симфонията“, при която се блокираше целият честотен диапазон на връзката.
Връзката в момента беше атакувана от „симфония“. Успешният пробив изискваше координиране с Хюстън, което в момента беше невъзможно, но ТСЗР си бяха подготвили няколко варианта специално за такива случаи. Рос ги изпробва един по един и накрая успя да пробие заглушаването с един метод наречен интерстициално кодиране. (Интерстициалното кодиране използва факта, че дори и плътната музика има периоди на затишие, или интерстиции, продължаващи микросекунди. Беше възможно да се следят заглушаващите сигнали, да се напипа закономерността в интерстициите и после да се предава в прозорците със пакетиран сигнал.)