Очакваше и да е по-плътна, отколкото беше в действителност, но експедицията им напредваше съвсем свободно през нея; изглеждаше някак си странно пуста и притихнала, само от време на време някой птичи писък или крясък на маймуна нарушаваше тишината. Беше странно монотонна; макар и да видя всички възможни нюанси и оттенъци на зеленото в листата и обвиващите растения, рядко се мяркаха цветя. Дори и редките орхидеи изглеждаха бледи, с приглушен цвят.
Беше очаквал да гази до глезени в прогнили корени и клони, но и това не се оказа така. Почвата под краката му често беше твърда, а въздухът имаше съвсем неутрален дъх. Горещината обаче беше невероятна, влага сякаш бе покрила всичко: листата, земята, стеблата на дърветата, самия застинал въздух, уловен като в капан под надвисналите дървета.
Елиът би се съгласил напълно с описанието на Станли от преди един век: „Надвисналите ни над главите широко разперени клони спират напълно дневната светлина… Ние се движим в един постоянен полумрак… Росата непрeкъснато се стича отвсякъде… Дрехите ни вече са подгизнали от влагата… Всяка пора излъчва пот, защото атмосферата е ужасна… С каква ужасна обстановка ни посреща Тъмната Неизвестност!“
Елиът беше очаквал с такова нетърпение първата си експедиция в екваториалните африкански тропически гори, че беше направо изненадан колко бързо се почувства потиснат, и много скоро си даде сметка колко скоро се бе изпарило желанието му за изследователска работа. Но тропическите гори са дали живот на по-голямата част от живите организми, в това число и на човека. Джунглата не беше еднородно обкръжение, подредена във вертикално отношение като кейк на слоеве. Всяка околна микросреда осигурява жизнено пространство на огромно множество растения и животни, но тук типично бяха представени малко на брой представители от всеки вид. Тропическата гора подкрепя четири пъти повече на брой животински видове в сравнение с горите от умерената зона. Докато крачеше през гората, на Елиът му хрумна сравнението, че се намира в гигантска и гореща тъмна утроба, място, където новите видове се отглеждат в постоянни условия, докато пораснат достатъчно, за да мигрират в по-тежките и силно променливи умерени зони. Така е било от милиони години.
Поведението на Ейми мигновено претърпя огромна промяна още щом навлязоха в гигантския влажен мрак на родния й дом. В последствие Елиът се сети, че можеше да предскаже промяната, ако се беше замислил.
Ейми вече не крачеше с групата.
Упорито настояваше да пасе по пътеката, спираше и сядаше в тревата, дъвчеше крехки корени и трева. Нищо не беше в състояние да я принуди да ускори крачка, и не искаше и да чуе молбите на Елиът да върви с тях. Хранеше се бавно, с някакво замечтано, отсъстващо изражение на лицето. Избираше си места, където се промъкваше по някой слънчев лъч, лягаше на гръб и се уригваше доволна.
— Какво става, по дяволите? — запита ядосано Рос. Непрекъснато губеха темпо.
— Отново се превърна в горила — обясни Елиът. — Те са вегетарианци, и прекарват почти целия ден в хранене; те са едри животни и имат нужда от големи количества храна.
Ейми моментално бе възстановила типичните за вида си навици.
— Добре, но не можем ли да я принудим да върви в крак с нас?
— Опитвам се, но не ми обръща никакво внимание. — И той знаеше защо: Ейми най-после се бе завърнала в света, където за Питър Елиът нямаше място, където тя сама можеше да си намира храна и сигурност и подслон, и всичко останало, от което се нуждаеше.
— Училището свърши — заяви Мънро, обобщавайки ситуацията. Той обаче имаше решение за случая. — Остави я — каза късо той и поведе хората. Хвана Елиът за лакътя. — Не се обръщай назад — посъветва го той. — Просто върви, и се прави, че не я забелязваш.
Няколко минути крачеха мълчаливо.
— Тя може да ни последва — не издържа след малко Елиът.
— Хайде, хайде, професоре — изсмя се Мънро. — Мислех, че познаваш горилите.
— Познавам ги — каза Елиът.
— Тогава си наясно, че в тази част на тропическата гора няма никакви горили.
Елиът кимна; не беше видял никакви леговища или изпражнения.
— Но тя има тук всичко, от което се нуждае.
— Не всичко — възрази Мънро. — Наоколо няма пукната горила.
Също като всички висши примати, горилите бяха социални животни. Те живееха на групи, и не се чувствуваха нито уютно, нито в безопасност, когато бяха сами. В действителност повечето приматолози приемаха, че между тях нуждата от социален контакт беше не по-малко силна от глада, жаждата, или умората.