— От какво се тревожи толкова Мънро? — запита Елиът. — От крокодилите ли?
— Не — отвърна Кахега.
— От ждрелото на Рагора?
— Не.
— Тогава от какво?
— След ждрело — отвърна Кахега.
Реката започна да криволичи; навлязоха в завой и дочуха нарастващия грохот на водата. Елиът усети как лодката набира скорост; покрай бордовете й сякаш извираше пяна.
— Дръжте здраво, доктори! — изкрещя Кахега.
Навлязоха в ждрелото.
В паметта на Елиът останаха само откъслечни, калейдоскопични картини от спускането през теснината: зловещата мътна вода превърната в млечнобяла пяна под слънцето; лудешките подхвърляния на лодката им, и кошмарните подмятания на лодката на Мънро пред тях, като по чудо запазваща баланс.
Движеха се толкова бързо, че погледът им не можеше да спре върху превърналите се в непрекъсната червени ивица скали на каньона; горещият влажен въздух и леденостудените мътни води ги връхлитаха; всички бяха прогизнали до кости; мътната вода кипеше в чиста снежнобяла пяна около черните стърчащи скали напомнящи главите на плешиви мъртъвци.
Всичко се развиваше със светкавична бързина.
Пред тях лодката на Мънро често се губеше в продължение на минути сред врящия ад. Грохотът отекваше в стените на каньона и ги връхлиташе отново удвоен и утроен; в най-дълбоките части на каньона, където слънчевите лъчи никога не успяваха да се доберат, лодките се движеха сред мрачен кипящ ад, блъскаха се в скалните стени, въртяха се като обезумели, докато лодкарите крещяха и псуваха с цяло гърло и се отблъскваха с греблата от скалите.
Ейми лежеше по гръб, завързана за борда на лодката, и Елиът беше обзет от несекващия страх да не се удави от непрестанните мътни вълни връхлитащи през края на борда. Рос също не беше по-добре; още от самото начало бе започнала да си повтаря „О Господи, О Господи, О Господи“ сякаш изпаднала в някакъв транс, а водата не спираше да ги връхлита злобно.
За отмъстителната природа дори и това не беше достатъчно. Даже и в кипящия ад на ждрелото черни облаци комари висяха във въздуха и жестоко ги атакуваха, дупчейки ги безмилостно. На човек това му се струваше невъзможно, но фактът си оставаше факт. Ревящият хаос на рагорското ждрело гъмжеше от комари. Лодките се подмятаха като тресчици сред бушуващите вълни, и в нарастващия здрач пасажирите им изчерпваха водата от лодката и се биеха по бузите и ръцете с едно и също настървение.
И в един миг реката внезапно се разшири, мътните води забавиха устрема си, и стените на каньона се разтвориха. Реката отново възвърна миролюбивото и сънно течение. Елиът се отпусна изтощен на дъното на лодката, изцеден до край; кожата му с благодарност попиваше последните лъчи на залязващото слънце, а водата под издутия корпус на лодката плавно ги носеше напред.
— Справихме се — изрече той.
— Дотук добре — каза Кахега. — Но ние Кикую имаме една поговорка — никой не измъква се жив от живота. Не отпускайте се, доктори!
— Понякога се улавям, че му вярвам — простена изтощено Рос.
Измина час, водата все така ги носеше мирно и кротко, докато накрая скалните скали се стопиха в далечината от двете страни на реката, и те пак се озоваха сред африканската тропическа гора. Сякаш ждрелото на Рагора никога не бе го имало; реката се стелеше широка и ленива под лъчите на залязващото слънце.
Елиът смъкна прогизналата си риза и навлече пуловер; вечерният въздух пронизваше с ледените си стрели. Ейми хъркаше в краката му, покрита с хавлия да не настине. Рос провери радиоапаратурата, за да се увери, че не е пострадала. Докато свърши слънцето се скри зад хоризонта и мракът бързо нахлу. Кахега измъкна ловна пушка и я зареди.
— Това за какво е? — запита го Елиът.
— Кибоко — отвърна му Кахега. — Не знам как казва на английски. Мзее! Нини маана кибоко? — извика той.
В предната лодка Мънро извърна глава.
— Хипопотам — каза той.
— Хипопотам — повтори Кахега.
— Опасни ли са? — запита го Елиът.
— Ние се надява нощем не. Но аз мисля, да.
Двадесетото столетие се явява период на интензивно изследване на дивата природа, в резултат на което се срутват множество утвърдени концепции за животните. Сега вече ставаше ясно, че нежният, с влажен поглед елен живее сред едно безмилостно, жестоко общество, докато станалият нарицателен с коварството и хитрината си вълк е отдаден на семейството и потомството си по един наистина самоотвержен начин. Африканският лъв пък, гордият цар на животните, беше сведен до положението на прокрадващ се мършояд, докато презираната от всички хиена съвсем неочаквано се издигна на неподозиран пиедестал. (В продължение на десетилетия учените наблюдават при утринно убийство лъвът да ръфа тялото на убитото животно, докато мършоядните хиени се навъртат наоколо в очакване да дойде и техният час. Едва след като учените започват да наблюдават животните и нощем, нещата си намират местата: хиените действително убиват животните, но в следващия момент биват изблъсквани от възползвалите се от възможността мързеливи лъвове; оттук и станалата традиционна рано сутрин сцена. Това съвпада с откритието, че лъвовете в много отношения са хаотични и злобни, докато хиените притежават една много фино изтъкана социална структура; още едно опровержение на древния човешки предразсъдък спрямо естествения свят на животните.)