— И аз не знам — отговори Спенглър. — Такова нещо трябва да е. Какво друго? Или е човек, или е плашило.
— Плашило е! Плашило е! — извикаха неколцина, очевидно облекчени от това предположение.
— Каквото и да е — човек, чучело или дявол — каза фермерът, — няма защо да се плашим. Да тръгнем по следите му! Ако въобще е оставил следи!
— Скоро ще разберем — отговори Спенглър. — Доколкото мога да видя оттук, следите, по които вървим, отиват в същата посока. Ще тръгваме ли, майоре?
— Разбира се! Такава дребна работа не трябва да ни отклонява от целта. Напред!
Конниците потеглиха отново. Неколцина тръгнаха с явно нежелание. Други биха поели обратния път, ако зависеше от тях. Между тия хора беше и Къхуун, който още първия миг се уплаши повече от всички други. Очите му се изцъклиха изведнъж неестествено. Устните му станаха пепеливи. Долната му челюст увисна и откри два реда бели зъби, които той едва задържаше да не тракат.
Но в общия смут никой не забеляза състоянието му. Докато необикновеният конник беше пред очите им, всички гледаха само него. А когато изчезна и групата пое отново по следите, бившият капитан изостана назад, гдето никой не го виждаше.
Водачът беше прав. Мястото, гдето беше застанало призрачното видение, се намираше в посоката на следваните от тях отпечатъци от копита.
Но за да докаже сякаш своята недействителност, странният конник не бе оставил никакви следи след себе си.
Обяснението беше съвършено естествено. От мястото, гдето конят се бе обърнал, равнината бе гъсто покрита с бели камъчета в продължение на няколко мили. Ловците наричаха това място „варовитата прерия“. Камъчетата бяха разместени и тук-таме като че надраскани от подковите на коня. Но тези неща едва личеха и само набитото око на водача можеше да ги види.
Това бяха единствените знаци, по които биха могли да установят следата на подкования мустанг; но понеже наскоро бе минало стадо диви коне, и тях не можаха да разпознаят. Можеха да тръгнат по посоката, към която се бе отдалечил конникът без глава. За пътеводител щеше да им служи слънцето, а след това вечерницата. Но всъщност преследвачите се интересуваха от ездача на подкования мустанг. Останалия половин час до мръкване те прекараха в безплодно търсене на неговата следа, която се губеше в каменистата прерия.
Когато слънцето се скри зад хоризонта, Спенглър се отказа от търсенето. Нямаха друг избор, освен да се върнат в гората и да се разположат там на лагер сред храстите.
Имаха намерение да възобновят опитите си рано на другия ден. Но не можаха да осъществят плана си, поне що се отнася до времето. Случи се нещо неочаквано, което ги забави. Току-що се бяха разположили на лагер, когато пристигна куриер със съобщение за майора от главнокомандуващия на областта, чиято главна квартира се намираше в Сан Антонио де Бексар. Съобщението беше препратено от форт Индж.
Майорът заповяда да свирят „сбор“ и още преди да засъхне потта от конете, драгуните бяха отново на седлата. Писмото съобщаваше, че команчите са извършили нападение на петдесет мили източно от Леона, близо до самия град Сан Антонио.
Това вече не беше слух. Имало убити хора и запалени къщи.
На майора заповядаха незабавно да заведе на местопроизшествието толкова войска, колкото може да отдели. На това се дължеше бързата заповед за вдигане на лагера.
Цивилните можеха да останат, но приятелството, дори родителските чувства трябваше да отстъпят пред естествените нужди. Мнозина бяха тръгнали без всякакви приготовления и гладът ги заставяше да се върнат.
Това не значеше, че се отказват да продължат търсенето. Щяха да го възобновят, щом сменят конете си и се запасят по-добре с храна. Тогава щяха да продължат, както се изрази един от тях, до последно „издихание“.
Една малка група начело със Спенглър остана да проследи отпечатъците на американския кон, които по предвижданията на водача щяха да ги заведат обратно до Леона. Останалите се върнаха заедно с драгуните по най-прекия път.
Преди да се раздели с Пойндекстър и приятелите му, майорът им откри тайната за кървавите следи и обясненията на водача, които бе премълчал досега.
Тъй като нямаше да участвува вече в търсенето, той реши да им съобщи това толкова важно обстоятелство.
Майорът изказа с мъка подозренията си срещу младия ирландец, към когото имаше добри чувства. Но — дългът преди всичко. И макар да не вярваше във вината на ловеца на мустанги, или по-скоро вярваше, че е невероятно той да е извършил престъплението, не можеше да не потвърди, че срещу Морис има сериозни улики.
Но плантаторът и неговите хора вече не се съмняваха. Сега, когато не можеше да става дума за индианци, те заявиха открито, че убиецът е Морис Джерълд.