Говореха за убийство — убийството на Хенри Пойндекстър — и споменаваха името на Морис — ловеца на мустанги.
Групата разискваше и друг въпрос. Тези, които бяха видели вчера странния конник по прерията, разправяха това на новодошлите. Отначало някои не вярваха и смятаха, че се шегуват с тях. Но единодушното твърдение на всички и сериозният тон убеди невярващите. Сега всички вече вярваха в съществуването на конника без глава. Разбира се, опитваха се да обяснят необикновеното явление по различни начини. Единственото обяснение, което можеше да ги задоволи до известна степен, бе направеното от крайграничния фермер, именно, че конят е истински, а ездачът — не. Но никой не можеше да обясни чие дело е това чучело и с какви намерения е било направено.
За целта, която ги беше събрала, не бяха необходимо особени предварителни приготовления. Всички бяха готови.
Конете бяха навън — прислужниците от асиендата държеха някои от тях за поводите, а други стояха вързани по различни места. Всички бяха предупредени в какво ще се състои работата им и очакваха само ръководителят Удли Пойндекстър да даде знак за тръгване. А той се бавеше, защото очакваше водач, който ще ги заведе до Аламо и ще им покаже къщата на Морис — ловеца на мустанги.
А такъв човек тук нямаше. Нито един от присъствуващите — плантатори, търговци, собственици на магазини, адвокати, ловци, търговци на роби и коне — не знаеше къде е Аламо.
В поселището имаше само един човек, за когото предполагаха, че може да им бъде в услуга — старият Зеб Стамп. Но никъде не можеха да го намерят. Отишъл беше негде и всички пратеници се връщаха един след друг, като съобщаваха, че го няма.
В асиендата имаше една жена, която можеше да заведе групата до дома на предполагаемия убиец. Но Удли Пойндекстър не знаеше това и по-добре, че го не знаеше. Ако гордият баща би могъл да допусне, че собствената му дъщеря може да ги заведе до хижата на Аламо, тъгата по загубения син щеше да бъде задушена от болката за прегрешението на дъщерята.
И последният пратеник, отишъл да потърси Стамп, се върна без него. Като не можеха да подтискат вече жаждата си за мъст, те потеглиха.
Преследвачите току-що бяха тръгнали, когато двамата, които можеха да им бъдат от такава голяма полза, поведоха разговор в самата асиенда. В срещата им нямаше нищо потайно и преднамерено. Тя беше съвсем случайна. Зеб Стамп току-що се беше завърнал от експедиция с част от „плячката си“, както се изразяваше обикновено, спечелена от точната му пушка.
Луиза Пойндекстър беше, разбира се, винаги у дома си за Зеб Стамп. Дори очакваше с нетърпение да го види. Това желание беше толкова силно, че предния ден бе прекарала от изгрев до залез на пост, загледана към пътя край реката.
Щом шумната тълпа замина, Луиза Пойндекстър поднови бдението си, което бе възнаградено скоро от появата на ловеца, яхнал натоварената с дивеч стара кобила. Той се движеше бавно по пътя отвъд реката и личеше, че идва към асиендата. Този груб и едър мъж беше радост за нейните очи — беше верен приятел, комуто можеше спокойно да се довери. А тя имаше какво да му довери — тайни, които криеше с болка в сърцето си цял ден и цяла нощ.
Много време преди Зеб да стъпи на плочника на патиото, тя бе излязла вече на верандата да го посрещне.
Спокойната усмивка, с която ловецът се приближи, показваше, че не знае още за събитието, хвърлило мрачна сянка над дома им. Той само се поизненада, като видя, че външната порта е залостена. Това не беше обичайно за асиендата, поне при сегашните й притежатели. Мрачният вид на негъра, когото срещна под сянката на сагуана, го озадачи още повече.
— Какво ти е, Плуто? Приличаш на мечок с отрязана опашка. А защо сте залостили портата посред бял ден? Да не се е случило нещо?
— Ехе-хе, мистър Стамп. Случило се нещо, Тъй, тъй, случило се. Нещастие се случило. Голямо, много голямо нещастие.
— Я гледай! — възкликна ловецът, изненадан от тъжния тон на негъра. — Случило се нещо! Какво? Казвай бързо какво! Няма да е по-страшно от изписаното на лицето ти. Дано не се е случило с младата господарка мис Луиза…
— Ехе-хе, нищо не случило мис Луиза, ама друго нещо. Ех! Млада господарка в къщи. Влезте, мистър Стамп! Тя ви съобщи страшна новина.
— А господарят ти? Не е ли в къщи?
— Ехе-хе, няма го. Няма сега. Отишъл далеч. Беше тук преди половин час. Сега няма. Отиде в прерия, дето били на лов. Трябва да има месец. Спомняте, мистър Стамп?
— В прерията ли? Защо? Кой е с него?