Диас се поуспокои — отчасти благодарение на произнесените заплахи, отчасти от това, че си бе обяснил другата мисъл, която го тревожеше, и скоро заспа. Не се събуди, докато слънчевата светлина не надникна през вратата му, а заедно с нея и един посетител.
— Хосе! — извика изненадан, но с явно удоволствие Койота. — Ти тук?
— Si señor; yo estroy.
— Радвам ce да те видя, Хосе. Тука ли е доня Исидора? Искам да кажа на Леона.
— Si, señor.
— Толкова скоро! Нали беше тука само преди две седмици. Аз не бях в поселището, но ми казаха. Очаквах да ми се обадиш, добри ми Хосе. Защо не писа?
— Само защото не разполагах с пратеник, на когото да се доверя, сеньор Мигел. Исках да ви съобщя нещо, което не можех да поверя на непознат човек. Страх ме е, че няма да ми благодарите, като чуете това нещо. Но животът ми е в ръцете ви, а аз съм обещал да ви казвам всичко.
„Вълкът на прерията“ скочи на крака като ужилен.
— За нея и него? Познавам по очите ти. Твоята господарка се е срещала с него?
— Не, сеньор, не е. Доколкото зная, не са се виждали след първата среща.
— Какво тогава? — запита Диас, явно облекчен. — Тя е била тука, откакто той е бил в странноприемницата. Да не са се свързали по някакъв начин?
— Така е, дон Мигел. Зная го добре, защото аз бях връзката. Три пъти му носих кошница със сладкиши, изпратени от доня Исидора, а последния път и едно писмо.
— Писмо! Знаеш ли съдържанието му? Прочете ли го?
— Благодарение на вашата добрина към бедния ви слуга можах да го прочета, нещо повече, да го препиша.
— У тебе ли е?
— Да. Виждате ли, дон Мигел, не ме пращахте напразно на училище. Ето какво му пише доня Исидора.
Диас сграбчи нетърпеливо парчето хартия и започна жадно да чете написаното.
Това беше препис от бележката, изпратена със сладкишите.
Вместо да го разгневи още повече, писмото като че успокои Койота.
— Carrajo! — извика той с пренебрежение и сгъна листчето. — Нищо особено, драги Хосе. Единственото нещо, което може да се научи от тази хартийка, е, че тя му е благодарна за услугата, която й е направил. Ако е само това…
— Не, не е само това, сеньор дон Мигел. Затова и дойдох. Изпратиха ме до хотела. Ето кое ще ви обясни всичко…
— Какво! Друго писмо ли?
— Si, Señor! И то е истинското, а не препис с моите драсканици.
Диас взе с трепереща ръка листа, разтвори го и зачете:
„Драги приятелю,
Отново съм тук, на гости у чичо Силвио. Не мога да живея повече без вест от вас. Неизвестността ме убива. Съобщете и дали сте оздравял. Дано е така! Копнея да видя очите ви, красивите ви и изразителни очи, и да се уверя, че здравето ви е напълно възстановено. Бъдете така добър да изпълните молбата ми. Това е възможно. След по-малко от половин час ще бъда на върха на хълма, който се издига зад къщата на чичо ми. Моля ви, елате!
— Carramba! Среща! — изкрещя вбесеният Диас. — Среща! И то тя я предлага. Ха! Срещата ще се състои, само че не с човека, когото така хитро кани. Точно на часа, на минутата дори ще се появи самото отмъщение… Слушай, Хосе! Тази бележка вече не е нужна. Човекът, до когото е адресирана, не е в странноприемницата. Въобще го няма в поселището. Кой знае къде е. С него е станало нещо загадъчно, но няма значение. При все това иди и го потърси в хотела. Трябва да изпълниш поръчката. А писмото: не ти трябва. Остави ми го! На връщане можеш да го вземеш и да го занесеш на господарката си. Ето ти един долар да се почерпиш в кръчмата. Сеньор Дафър има чудесно агуардиенте.
Хосе се подчини мълчаливо на нарежданията, без да разпита какво означават, взе долара и си отиде. Едва се бе изгубил от погледа, когато и Диас прекрачи прага, оседла набързо коня си, метна се на него и се отдалечи в обратна посока.
Глава XLVIII
ИСИДОРА
Слънцето току-що се е появило над хоризонта на прерията. Дискът му, подобен на лъснат златен щит, все още допира о тревата. Лъчите му се промъкват между групи дървета, пръснати тук-там из саваната. Едри като маниста капки роса тегнат по перестите листа на акациите и те се свеждат към земята, опечалени сякаш, че нощта си отива заедно с прохладния ветрец и влага, така приятни след палещия зной на деня. Макар че птиците се размърдват — коя птица би могла да спи при такъв великолепен изгрев? — хората спят навсякъде, освен в прерията на Тексас. Там предизгревът е най-приятното време на деня. Малцина са унесените в дрямка по това време.
По бреговете на Леона, на около три мили под форт Индж, между дърветата скита човек. Този ранобуден скитник е яхнал буен кой, комуто явно не харесва бавната стъпка, с която се движат. От това описание сте сметнали може би, че конникът е мъж, но ако си спомните, че се намирате в Южен Тексас, все още рядко населен от испано-мексиканци, можете да предположите със същата вероятност, че конникът е жена. Такова предположение е възможно въпреки кръглата шапка, въпреки сарапето, което ездачът е метнал на раменете си, за да се предпази от утринния хлад, въпреки мъжкия начин на яздене, дори въпреки копринения мъх на горната устна. Последното може да ви заблуди. Вероятно е да помислите, че пред очите ви се намира млад испански благородник, чийто род води началото си още от времето на Сид.