— Не е така, дон Мигел Диас. Никога не съм казала или направила нещо, което би ви дало повод да смятате, че ви обичам. За мен вие сте били винаги един изкусен ездач и нищо повече. Тогава бяхте или ми се струваше, че сте такъв ездач. А сега? Знаете какво говорят за вас тук и в Рио Гранде.
— Не считам за нужно да отговарям на клевети — независимо от това, дали изхождат от лицемерни приятели или от злоезични врагове. Дошъл съм да искам, а не да давам обяснения.
— От кого?
— От самата вас, прелестна доня Исидора.
— Много сте самонадеян, дон Мигел Диас. Не забравяйте, сеньор, с кого говорите. Помнете, че съм дъщеря на…
— На един от най-гордите плантатори в Тамаулипас и племенница на един от най-гордите в Тексас. Не съм забравил всичко това, както не съм забравил, че и аз съм бил плантатор, а сега съм само ловец на коне. Caramba! Какво от това? Вие не сте жена, която ще се отнесе с презрение към някой мъж само за това, че не е богат. Един беден ловец на мустанги може да се надява за успех пред вас толкова, колкото и притежателят на стотици стада. В това отношение имам доказателства за вашето великодушие.
— Какви доказателства? — попита бързо и настойчиво Исидора, а в гласа й прозвуча за пръв път безпокойство. — Какви доказателства имате за великодушието, което сте така добър да ми припишете?
— Това прекрасно писмо, което държа в ръката си, съчинено от доня Исидора Коварубио де лос Лянос, за човека, който е като мене само ловец на коне. Няма нужда да ви го дам да го разгледате отблизо. Сигурно ще го познаете и отдалеч.
Тя наистина позна писмото. Доказателство бе, че трепна; доказателство бе и гневният поглед, който отправи към Диас.
— Как е попаднало във вашите ръце, сеньор? — запита тя, без дори да се опита да скрие възмущението си.
— Няма значение. То е в моите ръце. Отдавна търся доказателство, че сте престанали да се интересувате от мене — това ми е съвсем ясно — и че сте почнали да се интересувате от него. Това доказва по-ясно от всякакви думи, че го обичате. Вие копнеете да видите неговите красиви очи. По дяволите! Никога няма да ги видите вече.
— Какво значи това, дон Мигел Диас?
Тя зададе въпроса с разтреперан глас, в който личеше страх. И нищо чудно. В този миг видът на Койота не можеше да не предизвика страх.
Забелязал това, той отговори:
— Изплашихте се; и има защо. Аз ви загубих, но няма да позволя никой друг да ви притежава. Решено е вече.
— Какво именно?
— Това което казах. Че никога друг мъж не ще ви назове „своя“, а най-малко Морис — ловецът на мустанги.
— Така ли?
— Така! Обещайте, че никога няма да се видите с него, иначе няма да си отидете оттук.
— Шегувате се, дон Мигел.
— Говоря сериозно, доня Исидора.
Неговото поведение ясно потвърждаваше искреността на думите му. Въпреки неговото малодушие на лицето му бе изписана хладна и жестока решителност, когато протегна ръка към дръжката на камата си.
Смелата девойка не можеше да не се стресне. Тя разбра, че я заплашва опасност, че вероятността да я избегне е много малка. Това чувство я бе обзело още когато го видя. Но Исидора се надяваше, че неприятната среща ще бъде скоро прекъсната от появата на човека, който ще я вземе под своя защита.
В началото на разговора тя се вслушваше старателно да до лови шум от конски подкови и поглеждаше от време на време скритом към дърветата, отгдето очакваше този шум.
Но надеждата й рухна. Писмото в ръцете на Диас показваше, че то не бе стигнало до предназначението си.
Лишена от тази надежда, тя помисли за бягство. Но то би било съпроводено с трудности и опасност. Исидора би могла да обърне коня си и да се отдалечи в галоп. Но в такъв случай можеше да получи куршум в гърба. Револверът на Койота беше толкова близо до ръката му, колкото и камата.
Девойката съзнаваше ясно опасността. Всяка друга жена освен Исидора Коварубио де лос Лянос би се подчинила. Тя дори не показа, че се страхува.
— Глупости! — възкликна тя, като се престори, че не е повярвала на думите му. — Шегувате се с мене. Искате да ме уплашите. Ха! Ха! Ха! Защо ще се страхувам? Яздя и хвърлям ласото не по-зле от вас. Вижте само как умело мога да си служа с него.
Тя каза това с усмивка. След това сне ласото от седлото и го размаха над главата си, сякаш възнамеряваше да покаже изкуството си.
Но намеренията й бяха съвсем други. Диас не ги разбра. Озадачен от държането й, той седеше мълчалив на седлото. Едва когато почувствува примката на ласото да се затяга около лактите му, той разбра намерението й, но беше вече късно. След миг ръцете му бяха стегнати към тялото. Сега не можеше да достигне вече нито револвера, нито ножа си.