— Младежа казват Джерълд. Морис Джерълд. Ирландец; ако истина казвали, не прилича ирландци от Нови Орлеан. Ехе-хе, прилича повече джентълмен; такъв прилича.
— Нали не мислиш, Плуто, че той убил мистър Хенри?
— Не мисля. Ехе-хе, убил мистър Хенри! Убил колкото аз убил. Виж ти, за вълк приказваш и вълк идва. Гледай натам, Флоринда, виждаш ли?
— Къде?
— Ей там, отвъд река. Виждаш конник? Той Морис Джерълд, дето срещнахме в черна прерия и даде на мис Лу петнист кон. Всички тръгнали да го търсят. Ама сбъркали път. Няма го намерят днес в прерия.
— О, Плуто! Ти радваш се, нали? За мене този джентълмен невинен. Той не човек, дето…
Луиза не остана да ги слуша. Върна се в стаята си, а оттам се качи на асотеата. Когато изкачваше стълбата, шумът от стъпките и едва ли бе по-силен от ударите на сърцето й. Мъчно можеше да скрие чувствата си от прислужниците, чийто разговор я бе развълнувал.
— Какво сте видели, та викате толкова? — попита Луиза, като се помъчи да скрие вълнението си зад престорена строгост.
— Ехе-хе, мис Луиза. Гледайте там! Младеж…
— Какъв младеж?
— Дето отидоха търсят.
— Нищо не виждам.
— Ехе-хе! Ей сега скри зад дървета. Гледайте там! Натам. … Виждате черна лъскава шапка, кадифено палто и сребърни копчета? Той е младеж…
— Грешиш мистър Плуто. Мнозина се обличат така из тоя край. Не можеш да го познаеш от такова разстояние, а сега той почти изчезна… Няма значение. Флоринда, слез по-скоро и ми донеси шапката и наметалото! Ще изляза да пояздя. А ти, Плуто, оседлай веднага Луна! Искам да изляза, докато слънцето не се е изкачило много високо. Бързайте!
Когато прислужниците изчезнаха надолу по стълбите, Луиза се обърна пак към перилата на асотеата. Гърдите й се повдигаха от вълнение. Останала сама, тя можеше сега добре да разгледа прерията и дърветата.
Но бе вече късно. Конникът бе изчезнал съвсем.
— Много приличаше на него, а все пак не е той. Невъзможно да е той! Защо би тръгнал в тази посока?
Нова болка прониза сърцето й. Тя си спомни, че и по-рано си бе задавала същия въпрос.
След десет минути Луиза прекоси реката и навлезе между дърветата, гдето беше изчезнал ездачът.
Тя яздеше бързо, като разглеждаше внимателно пътя пред себе си.
Когато се приближи към върха на хълма, край Леона, чу гласове и дръпна поводите.
Луиза се ослуша. Макар че гласовете долитаха отдалеч и едва се чуваха, можа да различи, че говорят мъж и жена. Кой беше мъжът? Коя жената? Сърцето й болезнено се сви.
Тя се приближи. Спря се пак и отново се ослуша.
Разговорът се водеше на испански. Но това не я успокои. Сигурно Морис Джерълд разговаря на този език с доня Исидора Коварубио де лос Лянос. Креолката знаеше достатъчно испански и би разбрала какво говорят, ако бе по-наблизо. Разговорът беше много оживен. И двамата разговарящи изглеждаха разгневени. Това обстоятелство зарадва Луиза.
Тя се приближи още повече. Спря отново коня си и пак се ослуша.
Мъжкият глас вече не се чуваше. Гласът на жената звучеше ясно, твърдо и заплашително.
Настъпи тишина, последвана от шум от конски копита. Ново затишие, след това жената пак започна да говори, отначало високо и заплашително, а след това по-тихо, като че говореше сама на себе си. Пак замълча, после се чу отново шум — този път от копитата на отдалечаващ се кон. Към него се присъедини крясък на орел, който се изви високо над поляната, изплашен от гневните гласове.
Луиза знаеше мястото, отгдето долитаха гласовете. То беше свещено за нея. Последния път бе спряла до самата поляна, но се страхуваше да се приближи — страхуваше се да не открие горчивата истина. Най-после се реши и пришпори Луна напред.
На поляната се мяташе уплашено оседлан и обюздан кон.
На земята лежеше човек, чиито ръце бяха свързани с ласо. Като че бе мъртъв. До него имаше capane и испанска шапка, явно не негови. Какво значеше всичко това?
Човекът беше в богат костюм на мексикански ранчеро. Скъпата и изящна сбруя на коня беше също мексиканска.
Щом го видя, Луиза почувствува, че сърцето и радостно трепва. Мъртъв или не, човекът беше същият, когото видя от асотеата и не беше Морис Джерълд. Надявала се бе, че не е той. Надеждите й се потвърдиха.
Тя се приближи и го разгледа. Вгледа се в лицето му. Стори й се, че го е виждала някъде, но не беше сигурна.
Явно бе, че е мексиканец. Не само дрехите, но и видът му — всяка черта на лицето му издаваше неговия испано-американски произход. Не беше грозен. Напротив, можеше да се нарече дори красив. Но не това накара Луиза Пойндекстър да скочи от седлото и да се наведе състрадателно над него. Радостта от откритието, че не е човекът, когото се страхуваше да не намери тук, я подтикна да извърши една човечна постъпка.