— Не е мъртъв. Диша.
Въжето като че го задушаваше. Луиза веднага го развърза.
— Сега може да диша по-свободно. За бога! Какво ли се е случило тук? Някой е метнал ласото върху него, докато е бил на коня, и го е повалил на земята. Кой ли е направил това? Другият глас беше на жена. Несъмнено на жена. Не греша. И все пак ето една мъжка шапка и capane, които не принадлежат на този човек. Дали е имало и друг мъж, който си е отишъл с жената? Но чух шум от копитата само на един кон. А, идва на себе си! Слава богу. Ще ми обясни всичко. По-добре ли сте сега, сър?
— Коя сте вие, сеньорита? — попита дон Мигел Диас, като повдигна глава и се огледа страхливо. — Къде е? — продължи той.
— За кого говорите! Не виждам никого освен вас.
— Caramba! Странно! Не срещнахте ли една жена на сив кон?
— Чух само женски глас, когато идвах насам.
— Кажете по-добре сатанински глас, защото Исидора Коварубио де лос Лянос е самият сатана.
— Тя ли направи това?
— Maldito! Да! Тя го направи. Къде е сега? Кажете сеньорита!
— Не знам. Ако съдя по шума от копитата, който чух на идване насам, трябва да се е спуснала по хълма в обратна посока.
— А!… Спуснала се е по хълма, значи си е тръгнала за дома. Вие бяхте добра към мене, сеньорита, като ме освободихте от тая примка — не се съмнявам, че вие сте сторили това. Може би няма да откажете да ми помогнете да се кача на коня! Надявам се да се удържа на седлото. Но така или иначе не бива да оставам повече тук. Неприятелите ми не са далече… Ела насам, Карлито! — викна той към коня и някак особено подсвирна. — Ела по-наблизо, не се страхувай от прекрасната сеньорита. Не тя ни изигра тая лоша шега. Хайде, ела насам, мое конче, не бой се!
Чувайки подсвирването, конят препусна към господаря си, който вече беше станал, и му позволи да улови юздите му.
— Ако ми помогнете, добра сеньорита, навярно ще мога да се кача на седлото. Щом седна на коня, няма да се страхувам от преследване.
— Мислите, че ще ви преследват?
— Отгде да зная? Както вече ви казах, имам неприятели. Но това не е важно… Чувствувам се много слаб. Нали няма да откажете да ми помогнете?
— С удоволствие ще ви окажа всяка помощ, която е по силите ми!
— Много съм ви признателен, сеньорита!
С голямо усилие младата креолка успя да настани мексиканеца на седлото. Той се олюля, но се удържа на него. Той хвана поводите и каза:
— Прощавайте, сеньорита. Не зная коя сте вие. Виждам само, че не сте мексиканка. Мисля, че сте американка… Но, все едно. Вие сте колкото добра, толкова и прекрасна. И ако някога се удаде случай, Мигел Диас ще ви се отплати за тази услуга.
Като каза това, Койота дръпна поводите; той пазеше с мъка равновесие и затова подкара бавно коня.
Въпреки бавния ход той се скри скоро, щом навлезе между дърветата, Диас не тръгна по една от трите алеи, а по тясна пътека, която се губеше сред шубраците.
За младата креолка всичко приличаше на сън — и то по-скоро странен, отколкото неприятен.
Сънят се превърна в ужасна действителност, когато вдигна листчето хартия, оставено от Диас, и прочете написаното там. Беше писмо, изпратено до дон Морис Джерълд и подписано от Исидора Коварубио де лос Лянос.
За да се качи сега на коня си, Луиза Пойндекстър се нуждаеше от помощ почти толкова, колкото и човекът, който си бе отишъл.
Когато пресичаше брода на Леона, за да се върне в Каса дел Корво, тя спря коня насред реката и остана известно време загледана във водата, която се пенеше под нея и достигаше до стремената й. Лицето й изразяваше дълбоко отчаяние. Една крачка встрани и водите на Леона щяха да я погълнат завинаги.
Глава L
СХВАТКА С КОЙОТИ
Виолетовите сенки на тексаския сумрак се спускаха над земята, когато раненият, чийто мъчителен път през гората вече описахме, стигна до ручея.
След като утоли на воля жаждата си, той се изтегна на тревата, облекчен от ужасното напрежение, което толкова дълго бе понасял.
Краката го боляха, но не много силно. Духът му бе така измъчен, че той не можеше да се страхува вече за бъдещето.
Единственото му желание бе да си почине. Хладният вечерен ветрец, който минаваше като въздишка между перестите листа на акациите, създаваше благоприятна обстановка за почивка.
Лешоядите се бяха разотишли. Необезпокояван от тяхното злокобно присъствие, раненият скоро задряма.
Сънят му не трая дълго. Болката от раните се възобнови и го пробуди. От нея именно, а не от воя на койотите, той не можа да мигне през останалата част от нощта.
Той не се страхуваше от дебнещите вълци на прерията, които нападат само мъртвите или умиращите, защото не смяташе, че е умиращ.