За ранения нощта бе дълга и мъчителна. Струваше му се, че никога няма да раз съмне.
Най-после денят настъпи, но не му донесе нищо радостно. С него дойдоха черните птици, а зверовете не си отидоха. Над него лешоядите разтвориха пак мрачни криле в блясъка на слънцето, а наоколо се чу зловещият вой на стотици койоти.
Раненият пропълзя до ручея и утоли отново жаждата си.
Беше огладнял и се озърна да види с какво може да се нахрани.
Наблизо растеше орехово дърво. По клоните му, на около шест фута от земята, имаше плодове. С помощта на патерицата той успя да събори няколко ореха.
Какво да прави сега?
Невъзможно беше да напусне мястото. И най-малките движения му причиняваха болка, което показваше, че не е в състояние да отиде гдето и да било.
Младият човек не знаеше какви са раните му, най-вече раната на крака, който беше така подут, че не можеше нищо да се разбере. Струваше му се, че или капачето на коляното е счупено, или ставата е разместена. И в единия, и в другия случай щяха да минат дни, преди да може да си служи с този крак. Какво ще прави през това време?
Нямаше никаква надежда по тези места да мине човек. Макар че беше прегракнал от викане, той надаваше пак от време на време глух зов — надеждата се бореше с отчаянието.
Не можеше да избира. Трябваше да остане гдето е. Уверил се в това, младият човек легна на тревата и реши да се запаси с търпение, доколкото това бе възможно.
Необходимо бе геройство, за да понесе острите болки; и той ги понасяше, макар и не мълчаливо. От време на време се чуваше стон.
Погълнат от страданието си, раненият не обръщаше известно време внимание на това, което става наоколо. Над него все още се виеха черните птици, но той бе свикнал с присъствието им и те не го тревожеха, дори когато някоя от тях се спускаше толкова близо, че можеше да чуе до ушите си свистенето на крилата й.
Но какво е това? Какъв е този шум? Той приличаше на стъпки от малки крака по пясъчния бряг на ручея и бе съпроводен от бързото дишане на настървени животни. Младият човек се огледа, за да открие причината.!
„О, само койоти!“, си помисли той, като видя цяла дузина от хищниците да пробягват насам-натам, да се промъкват по брега на ручея или да клякат по тревата.
До този миг той не бе изпитвал страх, а само презрение към тези страхливи животни.
Но когато забеляза вида и държането им, чувствата му се промениха. Те го гледаха сега свирепо, настървено, заплашително. Явно бе, че койотите имаха лоши намерения.
Той бе чувал, че те са обикновено страхливи и безвредни, но нападат човека, когато видят, че той не е в състояние да се защищава. Особено дръзки стават, когато подушат кръв.
Изподраскан от бодлите на кактусите, от него бе изтекла доста кръв, още незасъхнала по дрехите му.
Беше влажно и острата й миризма се разнасяше наоколо. Койотите я бяха надушили.
Това ли ги беше настървило толкова? Както и да е, за младия човек бе ясно, че те имат намерение да го нападнат.
Той нямаше никакво оръжие освен ножа, останал за щастие на колана му. Пушката и револверът, прикрепени към седлото, бяха изчезнали заедно с коня.
Той извади ножа, приповдигна се на дясното си коляно и се приготви за отбрана.
Само една минута бавене, и щеше да е късно. Окуражени от това, че заплахите им оставаха ненаказани, настървени от миризмата на кръвта, която ставаше все по-силна, подтиквани от постоянен свиреп глад, вълците бяха преодолели страха и се готвеха да се нахвърлят върху ранения.
Пет-шест се спуснаха неудържимо и впиха едновременно зъби в ръцете, краката и тялото му.
Раненият напрегна сили и ги отблъсна с ножа си. Лъскавото острие прободе един-два от тях и те се разбягаха с вой. Но към схватката се присъединиха нови; нападателите станаха двадесетина.
Борбата бе отчаяна — борба на живот и смърт. Няколко животни бяха убити. Но тяхната съдба не възпря останалите да продължат битката. Напротив, това ги ожесточи още повече. Борбата стана още по-напрегната.
Койотите се блъскаха един друг, за да се доберат до жертвата си. Раненият размахваше ножа наслуки. Ръката му отмаляваше и ударите ставаха все по-слаби. Той започна да губи смелост — смъртта го гледаше право в очите. Това отслаби още повече съпротивата му.
В този съдбонобен миг от гърдите му се изтръгна вик. Колкото да изглежда чудно, това бе вик на радост, а не на ужас. Още по-чудно бе, че койотите се разбягаха, щом чуха вика.
Битката бе прекратена — за миг настъпи тишина. Но отстъплението им се дължеше не на вика на жертвата, а на това, което бе предизвикало вика.