Не, това не можеше да е измама. Не бе възможно. Диваците бяха толкова близо до него, не можеше да се усъмни в тяхното съществуване. Той ги бе чул да говорят на непознат за него език — сигурно някое индианско наречие. Освен това картите бяха все още пръснати на пода.
Но Фелим и не помисли да вземе някоя от тях, за да се увери дали е истинска. Той беше вече достатъчно изтрезнял, но му липсваше смелост. Струваше му се, че картите ще изгорят пръстите му. Отгде да знае, може да са на дявола.
Въпреки смущението си Фелим съобрази, че е опасно да остане в хижата. Възможно бе „червенокожите“ да се върнат да довършат играта си. Те бяха оставили не само картите, но и цялото имущество на хакалето. Ясно бе, че нещо сериозно ги е заставило да си отидат така неочаквано; но можеха и да се върнат също така неочаквано.
Тази мисъл накара ирландеца да действува незабавно. Той изгаси свещта, за да прикрие движенията си, и тихо се измъкна навън.
Не излезе през вратата. Луната осветяваше малката полянка пред къщата. Диваците може да са още наблизо.
Фелим отпра една от конските кожи в задната част на стаята и се промъкна през отвора. Навън се скри в сянката на дърветата.
Не беше отишъл далече, когато пред него се появиха някакви тъмни предмети. Чуваше се подрънкване на конски юзди, а от време на време и тропот от копита. Фелим се спря, скрит зад един кипарис.
Той се убеди скоро, че това са коне. Четири на брой, без съмнение принадлежаха на четиримата воини, които бяха превърнали къщата на ловеца на мустанги в игрален дом. Животните бяха вързани, както изглежда, за едно дърво, но това не значеше, че и стопаните им не са там.
При тази мисъл Фелим се накани да тръгне в друга посока. Точно в този миг дочу гласове, които стигнаха до ушите му от противоположната страна — мъжки гласове, които звучаха застрашително и заповеднически.
След това последваха бързи и отсечени възклицания на уплаха. После излая куче и настъпи тишина, нарушавана само от шум, напомнящ чупене на клонки, като че няколко души тичаха през храстите. Фелим продължи да се ослушва. Шумът се приближаваше. Хората, които го причиняваха, идваха към кипариса. Той се вмъкна между подпорите, сложени край дървото, клекна и се скри напълно в сянката им. Едва бе успял да се срие, когато четирима мъже префучаха към конете. Когато минаха покрай него, те размениха няколко думи, които ирландецът не можа да разбере; но в тях звучеше ужас. Ужас се четеше и в действията им — те очевидно бягаха от някакъв неприятел, който ги бе изплашил.
Близо до кипариса имаше полянка, осветена от лунните лъчи. За да стигнат до конете си, четиримата мъже трябваше да я прекосят. Когато минаваха през нея, червените им кожи лъснаха под сребристата светлина.
Фелим позна четиримата джентълмени, които така свободно се бяха разположили в хижата. Той не се помръдна от мястото си, докато не чу, че те се качиха на конете и препуснаха в галоп по склона към равнината. Никак не приличаха на хора, които имат намерение да се върнат.
— Нищо не разбирам — промърмори ирландецът и разпери ръце от изненада. — Дявол ги взел! Каква е тая работа? Какво гонят тези дяволи? А тях какво ги подгони? Ясно като бял ден, че нещо ги изплаши. Дали не е същото? Господи! Сигурно и те са го срещнали. Чух, че хрътката виеше. А тя тръгна подир него. О, божичко! Какво става? Ами ако е намислил да гони тях и мине оттук?
От страх да не види пак загадъчното видение или то да го не види, той се дръпна в сянката на дървото, гдето стоя известно време разтреперан.
— Това трябва да е някоя шега на мистър Морис. Приискало му се е да ме изплаши. А дойде тъкмо навреме, за да изплаши ония червенокожи, дето сигурно мислеха да ни ограбят, а може би и да ни убият. Дано е тъй! Колко ли време мина, откакто го видях? Доста време. Спомням си, че хубавичко си пийнах, а сега като че ли нищо не е било. Дано индианците не са спипали дамаджаната! Чувал съм, че и те обичат да си по-пийват като нас, белите. Божичко! Ако са я подушили, капка не е останало от уискито. Ще се върна в хижата да проверя. Няма какво да се страхувам вече от тях. От главоломното им бягство личеше, че няма да се върнат.
Фелим излезе от сянката и се отправи към хакалето. Движеше се предпазливо, като спираше от време на време, за да се увери, че наблизо няма никой.
Въпреки убедителното предположение, което си бе изработил, ирландецът все още се страхуваше да не срещне конника без глава, който се бе приближил на два пъти към хакалето и сега бе може би вътре.