След това се събуди сам и като се почувствува ободрен, насочи пак вниманието си към опасностите, които го заобикаляха.
Кучето го бе спасило от койотите и щеше да продължи да го брани, ако го нападнат отново. Но после? Верният му другар не можеше да го пренесе. А тук той можеше да умре от глад или от раните си.
Морис се изправи и откри, че краката му не държат. Беше изнемощял и след като направи с мъка няколко крачки, трябваше отново да легне.
В този тежък миг го осени щастлива мисъл. Тара може да занесе съобщение до хижата.
— Да мога само да я накарам да отиде — каза си Морис, като погледна въпросително кучето. — Ела, драга! — обърна се той към безмълвното животно. — Искам да ми станеш пощальон! Да занесеш писмо, разбираш ли? Чакай, докато го напиша. След това ще ти обясня по-добре. За щастие имам картичка — каза той, като потърси из портфейла си, — но нямам молив. Няма значение. Около мене има толкова мастило; а вместо писалка ще използувам някой трън от агаве.
Морис пропълзя до това растение, откърши един от шиповете, с които завършват големите му листа, и го потопи в кръвта на най-близкия койот. След това извади една картичка и написа нещо на нея. Уви я в парче плат, което откъсна от подплатата на панамената шапка, и я прикачи с един ремък за шията на хрътката.
Сега оставаше само да накара кучето да изпълни пощальонската задача.
Това не беше лесно. Въпреки своя ум безсловесното животно не можеше да разбере защо е необходимо да изостави човека, комуто беше така предано. То остана дълго време глухо за увещанията и упреците, с които Морис искаше да го накара да тръгне. То се покори едва след като човекът, чийто живот бе спасило неотдавна, започна да го хока с престорен гняв и да го удря с патерицата си.
И чувствата на едно куче дори не биха могли да понесат такова отношение. Като обърна няколко пъти укорен поглед към човека, който го гонеше, Тара избяга неохотно в гората.
— Бедното! — си каза Морис, когато кучето изчезна от погледа му. — Все едно, че удрям себе си или най-близкия си приятел. Ще изкупя това, като стана още по-мил с него, ако имам щастие да го видя пак. А сега, щом съм без него, трябва да се подготвя за защита в случай, че койотите ме нападнат. Сигурно ще дойдат пак, като открият, че съм сам.
Той си изработи план. Наблизо бе ореховото дърво, за което вече споменахме. То имаше два здрави клона, израснали хоризонтално един до друг на около шест-седем фута от земята.
Морис свали наметката си, простря я на земята и промуши с ножа няколко дупки по краищата й. После разви пояса си от китайска коприна, омотан около кръста му, и го разряза на две ленти, дълги няколко ярда. Опъна наметката между двата клона и я превърза с лентите. Образува се нещо като люлка, в която можеше да легне човек.
Морис знаеше, че койотите не се катерят по дърветата и легнал във висящата постеля, той можеше да наблюдава с безразличие опитите им да го достигнат.
Не би хабил сили, ако не бе сигурен, че ще се върнат. Предположенията му скоро се потвърдиха. Един след друг койотите се приближаваха крадешком откъм гората, правеха по няколко скока, спираха се да разузнаят и пак напредваха към мястото на неотдавнашната битка.
Врагът, от който най-много се страхуваха, не беше тук. Окуражена от това, глутницата скоро се събра и Морис стана още веднъж свидетел на жестоката свирепост, с която са прочути тези иначе страхливи животни. Те разкъсаха с най-голяма бързина мъртвите си събратя. След това насочиха вниманието си към ранения. Той разлюля люлката си, без да го е грижа, че ще го видят. Тя беше достатъчно висока, за да не могат да я достигнат, а това му осигуряваше безопасност.
Тъмната мантия личеше ясно, както и човекът, седнал в нея. Кръвта бе изострила апетита на койотите и те се събраха под люлката. Страшна гледка бе човек да наблюдава как облизват окървавените си муцуни след отвратителното пиршество.
Морис почти не им обръщаше внимание, дори когато скачаха с намерение да достигнат краката му или когато се опитваха от време на време да се покатерят по дървото. Смяташе, че е в безопасност.
Но имаше опасност, която той не бе предвидил. Той се сети за нея, едва когато койотите прекратиха напразните си опити и се излегнаха задъхани под дървото.
Койотът е най-лукавото от всички диви животни в прерията и гората. Всеки ловец ще ви каже, че този звяр е „най-хитрата гадинка, която съществува“. По лукавство прилича на лисицата, а по свирепост — на вълка. Може да го опитомите, но той рано или късно ще разкъса ръката, която го гали. Всяко дете може да го уплаши с пръчка, но въпреки това всеки ранен е изложен на опасност да бъде нападнат.