Ако е сам, койотът е страхлив като заек, но когато е в глутница — а те ходят на лов само на глутници, — малодушието му не личи така много. Понякога, под влиянието на силен глад, то се превръща в свирепост, която наподобява смелост.
Но човек трябва да се страхува най-много от хитростта на койотите. И това именно пробуди нови опасения у ловеца на мустанги.
Койотите разбраха скоро, че не могат да го достигнат, но не се разпръснаха, а наклякаха по тревата. Към тях се присъединиха и други, отклонили се от групата. Морис разбра, че имат намерение да го обсадят. Това не би трябвало да го безпокои, като знаеше, че е в безопасност. И той наистина не би се тревожил, ако нямаше друга, все по-осезателно засилваща се причина за безпокойство. Това бе опасността, която едва бе избягнал неотдавна — мъчителната жажда.
Той се ядоса, че не се сети за нея, преди да се качи на дървото. Лесно би могъл да се запаси с вода. Потокът беше наблизо, а извитите листа на агавето можеха да му послужат за съд.
Но сега бе вече късно. Водата течеше пред очите му и само го измъчваше и увеличаваше желанието му да пие. Той не можеше да стигне до потока, без да мине сред койотите — а това бе равносилно на сигурна смърт. Надеждата му, че кучето ще се върне и ще го спаси повторно, беше слаба. Още по-малко вярваше, че писмото му ще стигне предназначението си. Вероятността беше съвсем малка.
Жаждата се връща бързо при човек, от чиито вени е изтекла много кръв. Мъчението се приближаваше. Колко ли щеше да трае?
Този път то бе придружено от видения. Стотината вълци му се сториха изведнъж десеторно повече. Като че хиляди обкръжаваха дървото и покриваха цялата поляна. Те идваха все по-близо и по-близо. Очите блестяха стръвнишки. Окървавените езици лижеха увисналия плащ, разкъсваха го със зъбите си. Морис чувствуваше зловонния им дъх, когато те подскачаха между клоните.
За миг главата му се проясни и той разбра, че всичко е само видение. Вълците бяха още тук, но както и по-рано, само сто на брой. Те лежаха на тревата и очакваха подло да настъпи криза. И тя настъпи още докато траеше прояснението. Стана нещо неочаквано и необяснимо за Морис. Койотите внезапно скочиха и се втурнаха към гората. Ни един не остана на поляната.
Дали и това не бе някакво видение? Той се съмняваше във видяното и започна да мисли, че разумът му се е помрачил.
Но всичко бе съвършено ясно. Нямаше нито един койот. От какво ли се бяха изплашили?
Радостен вик се изтръгна от гърдите му, когато му мина през ума, че Тара може да се е върнала. А сигурно и Фелим е с нея. Обсадата на койотите бе траяла два часа. За това време писмото можеше да бъде предадено.
Морис се повдигна на коляно, надвеси се над клона и се огледа. Не се виждаше нито хрътката, нито помощникът му — нищо друго освен клони и храсти.
Той се ослуша. До ушите му достигаше само воят на койотите, които продължаваха да се оттеглят. Сега всичко му се стори още по-недействително. Какво ли ги накара да хукнат така ненадейно?
Това нямаше никакво значение. Сега пътят му беше свободен. Той можеше да стигне до потока, без да се излага на опасност. Водата искреше пред него. Ромонът й бе като песен за слуха му.
Морис слезе от дървото и се отправи, олюлявайки се, към потока. Преди да се наведе да пие, той се огледа наоколо и мъчителната жажда дори не можеше да заличи изненадата, от която още не бе се отърсил. На какво дължеше това неочаквано спасение?
Въпреки надеждата, че може да е хрътката, той все пак се страхуваше, че над него виси някаква опасност.
Само един поглед го убеди, че не се лъже. Между листата се показваше жълтата, лъскава кожа на петна. Дълго тяло пълзеше като змия сред шубраците. Това беше опасният ягуар — тигърът на Новия свят, не по-малко страшен от своя събрат.
Появяването му обясняваше бягството на койотите.
Намеренията му бяха явни: подушил кръв, той бързаше към мястото, където тя бе пролята. Видът му издаваше, че е решен да вземе участие в кървавото пиршество.
Очите на ягуара бяха втренчени в Морис. Той се приближаваше към него — отначало бавно, прилепен към земята, а после все по-бързо и по-бързо, като че се готвеше за скок.
Да се върне на дървото би било глупаво. Ловецът на мустанги знаеше, че ягуарът се катери като котка. Но и да не знаеше, връщането беше невъзможно. Хищникът бе отминал вече дървото, на което Морис се бе приютил по-рано, а наблизо нямаше друго, до което би могъл да се добере навреме.