Мигел Диас не бе излъгал, когато каза, че се намира в опасност. Той добре знаеше, че ако Исидора реши, тя може да повика пастирите на чичо си и да ги изпрати да накажат Койота. Те щяха да направят това незабавно и можеха да го обесят на най-близкото дърво.
Затова няма защо да се чудим, че мексиканецът изчезна с такава бързина от поляната.
Както вече казахме, истинският дом на Исидора се намираше от другата страна на Рио Гранде, на шестдесетина мили от асиендата на Мартинес. Но това не й пречеше да посещава често роднините си на Леона.
Тя не правеше това с някаква сметка. Посещенията й нямаха нищо общо с бъдещото наследство. Исидора беше и без него богата наследница, тъй като баща й беше крупен скотовъдец. Тя просто обичаше да стои при чичо си и леля си. Правеше й удоволствие да язди от едната до другата река. И често потегляше съвсем сама сутринта, а пристигаше на Леона вечерта.
В последно време тези посещения зачестиха. Дали колкото повече роднините й в Тексас остаряваха, толкова повече се привързваше тя към тях? Или причините на зачестилите посещения бяха други?
Ако сме откровени като нея, трябва веднага да заявим, че тя идваше сега по-често на Леона с надежда да срещне Морис Джерълд…
Със същата откровеност трябва да кажем, че тя го обичаше.
Младият ирландец бе пленил сърцето й. Както знаем, той го спечели, като постъпи към нея приятелски, но безстрашната Исидора бе очарована може би много повече от проявената смелост, отколкото от услугата.
Тя намираше може би у него и други привлекателни качества, които по-мъчно подлежат на описание. Само Морис знаеше дали бе показал качествата си случайно или нарочно — с цел да я покори. Сам той би казал „не“ и ние не можем да пренебрегнем отговора. Въпреки това мъчно можем да повярваме, че, смъртен човек може да погледне очите на Исидора де лос Лянос без пожелание да ги види отново и да прочете в тях копнеж.
Морис бе казал сигурно истината, но ние бихме му повярвали по-лесно, ако се бе запознал е Луиза Пойндекстър, преди да срещне Исидора.
Случката в изгорялата прерия бе станала няколко седмици след приключението с пияните индианци. Явно между Морис и мексиканската девойка се бе случило нещо, което я караше да вярва или поне да се надява, че и той има чувства към нея.
Дошъл бе мигът, когато Исидора вече не можеше спокойно: да чака. Нейната буйна натура не можеше повече да понася неизвестността. Тя знаеше, че го обича, и бе решила да изповяда откровено чувствата си и също така откровено да попита дали той ги споделя. Затова бе определила срещата, която не се състоя.
Дон Мигел Диас се бе изпречил между нея и това към което тя се стремеше.
Такива мисли изпълваха главата на девойката, когато тя се отдалечаваше в бърз галоп от полянката към асиендата на чичо си.
Яхнала сивия жребец, Исидора препуска в галоп.
Тя е гологлава. Косата й е в безпорядък. Черните плитки се веят над раменете, които не са покрити сега нито с шал, нито със capane. Тя ги е оставила на поляната заедно с шапката.
Очите й святкат възбудено, страните й са силно зачервени.
Знаем защо.
Знаем и защо така бясно препуска. Каза ни го самара тя.
Като наближи къщата, Исидора затегна юздите. Конят премина в тръс, след това започна да се движи съвсем бавно, докато най-после спря по средата на пътя.
Неговата ездачка промени намерението си или спря, за да реши дали да го промени.
Тя е замислена.
— Струва ми се, че е по-добре да го оставя на мира. Ако го хванат, ще стане голям скандал. А засега никой не знае за… Освен това какво бих могла да кажа аз, единствената свидетелка? Други свидетели нямаше. Ах! Но ако аз разкажа историята на смелите тексасци, думите ми ще са достатъчни, за да го накажат жестоко. Не, нека си живее! Не се страхувам от такива негодяи! След станалото той не ще смее и да се доближи дори до мене. Като си помисля само, че макар и за кратко, се бях увлякла по този човек! Трябва да изпратя някой да го освободи; но човек, който може да запази тайната. Кой? Управителят на имението — храбрият и верен Бенито!
— Ето го и него! Както винаги, брои добитъка. Бенито! Бенито!
— Какво ще заповядате, сеньорита?
— Драги Бенито, искам да ми направиш една услуга. Съгласен ли си?
— На вашите заповеди, сеньорита! — повтаря управителят, като се покланя ниско.
— Никакви заповеди, драги Бенито. Искам да ми направиш една услуга.
— Слушам, сеньорита.
— Нали знаеш откритото място навръх хълма, където се срещат трите пътя?