Не, предпочита да пътува сама.
Накратко казано, така е решила.
На следното утро Исидора изпълнява решението си. Тя е на седлото още преди изгрев слънце; след два часа вече язди, но не по прекия път към Рио Гранде, а по брега на Аламо.
Защо се е отклонила така от пътя си? Дали се е заблудила?
Исидора не е човек, който може да загуби пътя. Лицето й е тъжно, но не и озадачено. Освен това конят върви самоуверено напред, явно направляван от ездачката си.
Исидора не се е заблудила. Не е загубила пътя.
Колко по-щастлива би била да го е загубила!
Глава LVI
ИЗСТРЕЛ ПО ДЯВОЛА
Раненият не заспа цяла нощ. Ту се успокояваше, ту се мяташе в безумно бълнуване.
Цяла нощ ловецът седя до леглото му и слуша несвързаните приказки.
Те потвърдиха две неща, които Зеб вече знаеше — че Морис обича Луиза Пойндекстър и че брат й е убит.
Второто би изпълнило ловеца с мъка при всички обстоятелства. А сега, свързан с останалите известни обстоятелства, този факт правеше мъката му непоносима.
Той си спомни за свадата, за шапката, за наметалото. Зеб се гърчеше от болка, докато се луташе из тъмната плетеница на предположенията, които изпълваха главата му. Никога през живота му неговият трезв ум не бе изправян пред такива трудности. Той простена, като съзна безсилието си.
Ловецът не наблюдаваше вратата, защото знаеше, че „те“ няма да дойдат през нощта.
Само веднъж някакъв шум го накара да излезе навън. Утрото наближаваше, светлината на деня бе почнала да разредява лунните лъчи. Тара, която блуждаеше сред дърветата, изви злокобно, след това се втурна уплашено в колибата.
Зеб изгаси светлината, промъкна се навън и се ослуша.
Нощният хор бе млъкнал. Може би от воя на хрътката. Но какво бе предизвикало този вой?
Ловецът погледна най-напред към поляната, после към сенките на дърветата.
Там не се виждаше нищо нередно.
Той вдигна погледа към канарата, чийто тъмен силует се очертаваше в небето, назъбен в двата края на върховете на дърветата, които се издигаха над нея. Зеб знаеше, че равнината завършва до скалата.
Очертанията на скалата бяха съвсем ясни. Горната й част бе обляна от светлите лунни лъчи и човек би могъл да види дори змия, която пълзи по нея.
Но и там не се виждаше нищо.
И все пак имаше нещо. Зеб се ослуша. Откъм равнината, недалеч от върха на скалата, се чу шум, приличен на удари от конски копита о камъни. Така поне се стори на ловеца и той напрегна слух, за да чуе още веднъж шума.
Шумът не се повтори, но предположенията на Зеб се потвърдиха. Иззад дърветата се появи кон, който се приближи до ръба на скалата.
На гърба му седеше човек — техните тъмни очертания се открояваха ясно в бистрото сапфирено небе.
Силуетът на коня бе съвършен, като умело изваяните коне, които сме виждали в медальони.
Фигурата на ездача личеше от седлото до раменете. Краката му се губеха в сянката на животното, но от време на време проблясваха шпори, което показваше, че той има крака. Обаче над раменете нямаше нищо, което би могло да напомня глава.
Зеб Стамп разтърка очи и погледна. Разтърка ги пак и пак погледна. Но това не промени вида на конника. Колкото и да търкаше очите си, виждаше все едно и също нещо — конник без глава.
Всичко беше толкова ясно, че той не можеше да не го повярва — конят пристъпваше бавно и безшумно по равната повърхност, като че се хлъзгаше, а не ходеше.
Видението не се появи само за миг, а за доста продължително време, така че Зеб можа да го разгледа в подробности и да се увери, че то не е никаква измама на окото.
Освен това то не изчезна внезапно, а бавно и постепенно. Най-напред главата на коня, после шията му, след това призрачният ездач и най-сетне дългата опашка.
„Мътните го взели!“
Зеб Стамп възкликна не от изненада, че конникът без глава изчезна. В това нямаше нищо странно. Видението просто се скри зад върховете на дърветата, които се издигаха над скалата.
„Мътните го взели!“ — повтори ловецът любимото си възклицание на изненада. Явно бе, че е безкрайно учуден. Това личеше и в изгледа му. Въпреки несъмнената смелост на Зеб по огромното му тяло минаха тръпки. Дори потъмнелите му от тютюна устни побледняха.
Той постоя за миг безмълвен, като че не можеше да каже нищо друго.
После способността му да говори се възвърна.
— Кучета го яли! — промърмори тихо той, втренчил поглед в мястото, гдето изчезна опашката на коня. — Да не ме казват Зеб Стамп, ако някой друг е виждал нещо такова. Ирландецът излезе прав. Мислех че е сънувал, докато е бил пиян. Но не било така. Видял го е, а и аз го видях! Нищо чудно, че кучето се е уплашило. И аз се поразтреперах малко. Каква ли е тази дяволска работа?