— Майко Мойсеева! А защо?
— Май че трябва да ти обясня — каза Зеб замислено, — иначе може всичко да объркаш. Слушай, Фелим, ако някой дойде, докато ме няма, по-добре е да се върна веднага. Няма да отида далеч, но колкото и да съм наблизо, може да не те чуя. Кобилата ще чуя по-добре. Плесни я по задницата с тръна и ако не чуя и нея, може да решиш, че или са ме очистили, или и двата ми крака са се схванали. Значи, Фелим, трябва да направиш, каквото ти казвам…
— Ще го направя.
— Ама да не сбъркаш! От това зависи животът на господаря ти.
След тия наставления ловецът нарами дългата си пушка и излезе.
— Умен човек, хей! — каза си Фелим, когато Зеб изчезна. — Какво ли иска да каже, като настоява, че господарят ще бъде в опасност, ако някой дойде в колибата? Каза, че се касаело за живота му. Да, да, така каза. Нареди и да поглеждам от време на време навън. Сигурно ще трябва да започна още отсега да поглеждам. Значи ще трябва да отида до вратата.
Фелим излезе и огледа пътеката, която водеше към хакалето. След това се върна до прага и застана като страж на пост.
Глава LVII
ДАВАНЕ НА СИГНАЛА
Фелим не стоя дълго на пост. Едва бяха минали и десетина минути, когато конски тропот предупреди, че някой се приближава към хижата откъм долната страна на потока.
Сърцето му се разтупа.
Гъстата гора му пречеше да види приближаващия се конник и той не знаеше кой идва да ги навести в хакалето. От ударите на копитата личеше, че конникът е сам. Това още повече го разтревожи. Той би се уплашил по-малко, ако бе разбрал, че се приближава цяла войска. Фелим знаеше, че конникът не може да е господарят му, а едва ли можеше да понесе втора среща с човека, който приличаше така много на Морис във всяко отношение, освен в главата.
Първата мисъл на Фелим бе да се втурне към полянката и да изпълни нарежданията на Зеб. Но нерешителността, предизвикана от страха, го накара да остане на мястото си, докато се увери, че опасенията му бяха неоснователни. Непознатият конник беше с глава.
— С глава е! — каза си Фелим, когато конникът излезе от гората и спря на края на поляната. — Истинска глава, с хубавичко приятно лице! Но то като че не ми се вижда много радостно. Този човек май че току-що е погребал баба си. И какви малки крака! О, господи! Та това е жена!
Докато ирландецът отбелязваше ту гласно, ту наум наблюденията си, ездачката се приближи още няколко крачки и отново спря. Сега Фелим видя, че не е сбъркал, макар че мъхът над устните, начинът на язденето, шапката и сарапето можеха да заблудят и по-наблюдателни хора от него.
Ездачът беше наистина жена. Исидора.
Фелим виждаше за пръв път мексиканката, а и тя не го познаваше.
Той бе забелязал правилно, че лицето й не е радостно. Напротив, то бе тъжно, почти отчаяно.
Докато яздеше в сянката на дърветата, в израза на Исидора се четеше недоверчивост. Вместо да се проясни, когато излезе на откритото място, лицето на девойката изрази изненада и разочарование. Причината за това не беше хакалето. Тя знаеше за неговото съществуване. Нали затам бе тръгнала? Истинската причина сигурно бе човекът, който стоеше на вратата. Той не бе човекът, когото очакваше да види.
Тя се приближи колебливо и се обърна към него:
— Може би съм сбъркала? — каза Исидора, като се стараеше да говори английски колкото може по-правилно. — Извинете… но аз… аз смятах, че тук живее дон Морисио.
— Дон Морисио ли? Такъв човек не живее тук. Дон Морисио? Някъде към Балибалах имаше един човек, който се казваше Меришо. Много добре си го спомням, защото веднъж ме измами в една сделка. Но малкото му име не беше Дон. Той се казваше Пат Меришо. Да го вземат дяволите мошеника!
— Дон Морисио. Моррис… Морис.
— О, Морис! Да не е господарят ми — Морис Джерълд?
— Si! Si! Сеньор Зиеръл!
— Аха, такава била работата! Ако търсите мистър Джерълд, той живее тук, искам да кажа, идва да си убива времето тук в лов на диви коне. Това е само ловджийска колиба. Ехе, да можете да видите отнякъде големия му замък и синеоката красавица, която лее горчиви сълзи по него! Нея да можехте да видите!
Въпреки изопачения английски на Фелим, Исидора го разбра. Ревността е изкусен преводач. Една въздишка се откъсна от гърдите й, когато чу думата „нея“.
— Не искам да видя нея — отвърна бързо тя, — а човека, когото споменахте. У дома ли си е? Вътре ли е сега?
— Дали си е у дома ли? Казахте си най-после! Добре, ако отговоря „да“, ще ми кажете ли защо ви е?