— Защо я изнесохте тогава? — попита девойката, която започна да допуска, че е направила грешка. Като се убеди в това, тя отпусна револвера си. — Защо се въоръжихте с нея?
— За да изпълня нарежданията, които ми дадоха. Да отсека един клон от онзи кактус и да го бутна под опашката на старата кобила. Нямате нищо против, нали?
Девойката замълча на свой ред, учудена от необикновеното обяснение.
Странният човек, който стоеше пред нея, едва ли имаше лоши намерения. Неговият вид и държане бяха по-скоро смешни, отколкото заплашителни, и можеха да предизвикат страх или възмущение.
— Мълчанието е знак на съгласие. Благодаря ви — каза Фелим и като не се страхуваше, че може да го застрелят, изтича през поляната и изпълни точно наставленията, които Зеб Стамп му даде на тръгване.
Мексиканката, която не можеше ла продума от изненада, така си и остана, като видя, че няма какво да каже.
Не можеше и да се мисли за продължаване на разговора. От една страна, кобилата вдигна страшна врява, щом бутнаха под опашката й трънливия „ремък“. Тя започна да подскача по торфа, а хрътката жално зави, от друга страна, обитателите на гората — птици, зверове, насекоми и влечуги — нададоха диви викове, така че само някой много гръмогласен човек би могъл да ги надвика.
Какво целеше Фелим с това? Как щеше да свърши цялата работа?
Исидора гледаше, занемяла от учудване. Не можеше и да направи нещо друго. Докато този адски шум продължаваше, не можеше да изтръгне каквото и да е обяснение от странния човек, който го създаде.
Той се бе върнал до вратата на хакалето и отново бе застанал на пост на прага. Сега беше спокоен, с израза на артист, който е изпълнил ролята си и се чувствува вече свободен да се нареди между зрителите.
Глава LVIII
ОТКАЗАНАТА ЦЕЛУВКА
Дивият хор продължи цели десет минути. Кобилата квичеше като заклано прасе. В същото време кучето й отговаряше със сърцераздирателен вой, чието ехо откликваше о скалите от двете страни на потока.
Врявата можеше да се чуе на цяла миля. Зеб Стамп едва ли се намираше толкова далеко и сигурно щеше да я чуе.
Убеден, че ловецът скоро ще се отзове на установения от него сигнал, Фелим стоеше на самия праг с надежда, че посетителката ще остане навън, поне докато дойдат и го освободят от задължението да не пуска никого вътре.
Въпреки нейните пламенни увещания за приятелство той все още се съмняваше, че тя има някакви нечисти намерения към господаря му. Защо, ако не е тъй, Зеб би настоявал толкова много да бъде повикан?
В душата си Фелим се бе отказал от намерението да се съпротивлява. Лъскавият револвер пред очите му го бе излекувал от склонността да се разправя с непознатата ездачка и ако тя би се опитала да влезе, ирландецът нямаше да й попречи.
Но имаше друго ирландско същество, което бе решило да опази входа на хижата и цяла батарея нямаше да го накара да изостави защитата на господаря си. Това беше Тара.
Хрътката бе не само раздразнена. Нейното продължително ръмжене се прекъсваше от време на време от рязък лай, който показваше, че е разгневена. Тара бе видяла явно враждебното държане на натрапницата; затова се бе настанила точно пред Фелим с явното намерение да не позволи никому да се приближи до вратата. Това би могло да стане, само след като нападателят изпита страшните й зъби и мине през трупа й. А Исидора очевидно нямаше намерение да се изложи на такава опасност. Единственото чувство, което изпитваше сега, бе изненада. Тя стоеше неподвижно на мястото си и дори не се опита да каже нещо.
Доня Исидора чакаше. Такова необикновено начало трябваше да има съответен край. Макар и недоумяваща, тя продължи търпеливо да очаква този край.
Опасенията на Исидора бяха изчезнали. Това, което виждаше, беше толкова комично, че не можеше да я накара да се страхува, а същевременно толкова неразбираемо, че не можеше да предизвика смях.
В израза на човека, който се държеше така странно, нямаше и следа от шеговитост. Напротив, той се държеше сериозно, а тази сериозност никак не отговаряше на смешното положение, което бе създал. Явно бе, че той не се шегуваше.
Изразът на безпомощност и обърканост, отпечатан по лицето й, остана до мига, когато откъм гората бързо се приближи висок мъж, загърнат в избеляло палто, с дълга пушка в ръка.
Той се движеше направо към хакалето.
При появата на новодошлия изразът на лицето на Исидора се промени. Помрачи го сянка от страх и тя стисна още по-здраво револвера, който беше в ръката й. Направи го отчасти несъзнателно, отчасти, за да се защити, ако стане нужда. Това беше естествено, като знаем ръста на човека, който така възбудено бързаше към хижата.