— О, аз ще положа големи грижи за него.
— Много мило от ваша страна, но, но…
Зеб се поколеба. Внезапна мисъл се породи в главата му. Последва цяла редица мисли, които той запази само за себе си. Ето какви бяха те: „Това е жената, която му изпращаше кошниците в странноприемницата «Добре дошли». Ясно е като бял ден, че тя е влюбена до уши в младия момък. А влюбена е и другата. Съвсем ясно е също, че той мисли за другата, а не за тази. Ако тя чуе, че той говори за другата, както прави цяла нощ, няма да й бъде много леко. Бедната! Съжалявам я. Тя не е лоша, ама ирландецът не може да вземе и двете. Знам, че умът му е щукнал по американката. Ей, че неприятна работа! По-добре ще е да не я оставям при него, додето той бълнува за Луиза.“
— Но, мис — обърна се той към мексиканката, която нетърпеливо го чакаше да проговори, — не смятате ли, че е по-добре да се върнете у дома си и да дойдете, когато той стане по-добре. Както казах вече, няма да ви познае. А няма и защо да останете: няма опасност да умре.
— Няма значение ще ме познае или не. Въпреки това аз трябва да се погрижа за него. Може би има нужда от нещо, което мога да изпратя да му донесат.
— Щом сте решили да останете — заговори колебливо Зеб, като че се сети за нещо, което го накара да отстъпи, — няма да ви преча. Ама моля ви, не обръщайте внимание на това, дето бръщолеви. Може да го чуете да разправя за някакъв убит човек и други такива. То си е така с хора, които бълнуват. Не се плашете. Може да го чуете да говори и за една жена, която е постоянно в ума му.
— Жена ли?
— Да. Ще чуете да казва името й.
— Името! Какво име, сеньор?
— Май че е името на сестра му. Да, знам, че му е сестра.
— О, мистър Стамп, ако мислите за мистър Морис…
— Затваряй си устата, глупчо! Какво те интересува за кого мисля. Ти не разбираш тия работи! Я ела тук! — продължи той, като се отдалечи и направи знак на ирландеца да го последва. — Трябваш ми за малко! Убих една гърмяща, когато отивах нагоре покрай потока, и я оставих там. Иди я донеси, защото някое животинче може да я отнесе, а в края на краищата може и да не уловим пуйка.
— Гърмяща? Да не искате да кажете гърмяща змия?
— Какво друго може да искам да кажа?
— Ама, мистър Стамп, нима ще седнете да ядете змия? Господи! Ще се отровите!
— Ще се отровя! Как не! Нали й махнах отровата, щом я убих, като й отрязах главата?
— Честна дума! И да умирам от глад, няма да вкуся от нея.
— Умри, като искаш! Кой те кара да ядеш? Искам само да я донесеш. Хайде върви и изпълни каквото ти казвам, иначе ще те накарам да изядеш и главата с отровата, и всичко.
— Но, мистър Стамп, не съм и помислял да не изпълня нарежданията ви! Нищо подобно! Фелим О’Нийл е готов да ви услужи. За вас съм готов на всичко, дори да глътна цялата змия. Прости ми, свети Патрик!
— По дяволите твоя свети Патрик! Хайде! Тръгвай де!
Фелим не възрази повече нищо, а тръгна по петите на ловеца, който навлезе в гората.
Исидора влезе в хижата. Приближи се към ранения, който лежеше на леглото, и го целуна пламенно по челото. Още по-пламенно целуна безчувствените му устни, но изведнъж се отдръпна като ужилена от скорпион. Това, което я накара да отскочи така, бе по-лошо и от жилото на скорпиона.
То бе само една дума — само една малка думичка.
В това нямаше нищо необикновено. Колко често щастие за цял живот зависи от малката дума „да“ и колко често страшното „не“ е начало на безкрайни страдания?
Глава LIX
И ДРУГА, ЗА КОЯТО НЯМА ПОКОЙ
Денят, в който Луиза Пойндекстър освободи дон Мигел Диас от ласото, беше черен ден за нея — може би най-черният н живота й.
Тъга по загубения брат, страх за безопасността на любимия пълнеха до вчера горчивата чаша. Днес я преля още по-черното и горчиво чувство на ревност. Мъка, страх, ревност — какво можеше да е душевното състояние на същество, обзето от тях? Буря от ужасни мисли. Такава буря бушуваше в гърдите на Луиза Пойндекстър, след като девойката прочете писмото, което съдържаше писмени доказателства за изневярата на нейния любим.
Вярно е, че писмото не беше писано от него и че нямаше убедителни доказателства, но в първия изблик на неудържима ярост младата креолка не помисли за това. Писмото й даваше основание да смята, че отношенията на Морис Джерълд и мексиканката са много по-близки, отколкото той й бе представил — а това значеше, че той всъщност я е мамил. Защо иначе тази жена ще изказва така откровено, смело, почти несвойствено за жена възхищението си от неговите очи?