„Вашите красиви и изразителни очи“
Това бе не приятелско, а любовно писмо — креолката го тълкуваше така, защото самата тя изпитваше същите чувства.
Освен това определяше му и среща. Под формата на молба наистина, но това беше обикновена учтивост — кокетство на изкусна любовница. А в края на писмото тя се бе отказала от умолителния тон и завършваше с ясна заповед: „Елате, сър, елате!“
Тези думи предизвикаха нещо повече от ревност. Това, което последва, се дължеше като че на желание за мъст. Луиза смачка писмото, което бе попаднало в нежните й ръце.
— Сега всичко ми е ясно — помисли тя с горчивина. — Той се отзовава не за пръв път на подобни покани, не за пръв път те се срещат „на върха на хълма, който се издига зад къщата на чичо ми“. Описанието е недостатъчно, но той знае за какво става дума, защото и по-рано са се срещали.
Скоро желанието за отмъщение се превърна в дълбоко отчаяние. Сърцето й бе смазано и разбито като парчето хартия, което лежеше смачкано на пода.
Креолката се отдаде за известно време на мрачни размишления. Необуздани чувства я изпълваха и я караха да взема страшни решения. Между другото тя помисли дори за любимата Луизиана. Да се върне там и да погребе тайната си мъка в манастира Sacré coeur. Ако в този час на отчаяние манастирът беше наблизо, тя сигурно щеше да напусне бащиния дом и да се приюти зад светите му стени. Този ден беше наистина най-мрачният в живота й.
След продължително измъчване с такива мисли Луиза се успокои и започна да разсъждава по-трезво. Тя препрочете писмото и старателно обмисли съдържанието му. Имаше още надежда — надеждата, че Морис Джерълд може и да не е в поселището.
Това бе все пак само една слаба искрица надежда.
Тази, която бе определила срещата и говореше с такава вяра за нейното осъществяване, знаеше, сигурно по-добре. И все пак… възможно бе да е заминал, както бе обещал. На това предположение именно се крепеше надеждата, която блещукаше като Звездица в мрака.
Не беше лесно за човек като Луиза Пойндекстър направо да пита и да се осведоми. Но тя нямаше никакъв друг избор. И когато сенките на здрача обгърнаха обраслия с трева площад на поселището, тя тръгна тихо с петнистия кон към хотела, където преди няколко часа беше спрял сивият жребец на Исидора.
Тъй като всички мъже отсъствуваха — някои бяха отишли по следите на убиеца, а други подир команчите — Обердорфер беше единствения свидетел на безразсъдната й постъпка… Но той я схвана по друг начин. Стори му се естествено сестрата на убития да иска да научи новини. Така си обясни Обердорфер въпросите, които тя му зададе.
Недосетливият германец и не подозря дори с какво задоволство Луиза посрещна първия му отговор. А още по-малко забеляза болката, която й причини съобщението, направено от него по собствен почин и сложило съвсем внезапно край на техния разговор.
Като научи, че не е първата жена, дошла да пита днес за Морис — ловеца на мустанги, Луиза Пойндекстър се прибра в Каса дел Корво със сърце, което се гърчеше от нова болка.
Тя прекара нощта, без да намери покой, като заспиваше само от време на време, а сънят й бе изпълнен с кошмарни видения.
Утрото не възстанови спокойствието й, но донесе едно смело, почти безразсъдно решение. Смелост се искаше от Луиза Пойндекстър, за да отиде сама на Аламо; а това именно тя бе решила да направи.
Нямаше кой да я възпре или да й забрани. Преследвачите още не бяха се върнали. Никакви новини не бяха стигнали до Каса дел Корво. Луиза бе единствената господарка на дома и на постъпките си. Само тя знаеше причината, която я заставяше да вземе такова смело решение. Но човек може лесно да се досети. Нейният дух не можеше да се помири с такива съмнения. Дори любовта, която укротява и най-буйните, не я направи безпомощна. Тя не можеше да живее с подозрения. Трябваше да се увери. Може би щеше да намери спокойствие за сърцето си, а може би щеше напълно да го разбие; но и това дори бе за предпочитане пред мъчението от неизвестността.
Колко много чувствата й напомнят чувствата на нейната съперница!
Дори и да имаше кой да я разубеждава, опитът би бил напразен. Съмнително е дали в този миг и авторитетът на баща й дори би й попречил да изпълни намерението си. Може ли да се говори за тигрица, разярена от подобни чувства? При нещастна любов и египетската кралица не е проявявала по-властна воля от американската креолка, изгаряща от същата свещена страст. Никакви възражения нищо друго освен смъртта не би могло да я спре. Рядко се срещат по земята хора с такъв характер. Когато са спокойни, те са светли като лъчите на аврора и чисти като детска молитва. Но когато в сърцето им се разбушува любов или по-скоро придружаващата я ревност, те стават горди и опасни като Луцифер.