— Не се безпокойте за мен, продължавайте! Кажете ми, моля ви се, кой друг е идвал тук освен странния конник, който сигурно е искал да се пошегува с вас?
— Да се пошегува ли? Същото каза и старият Зеб.
— Значи и той е идвал?
— Да, да, но много време след другите.
— След кои други?
— Да, мис. Зеб пристигна едва вчера сутринта, а другите идваха предишната нощ по никакво време. Дигнаха ме от сън.
— Но кои? Кои други?
— Индианците, разбира се.
— Индианци ли?
— Ами да, цяло племе. Както ви казах, мис, тъкмо бях заспал дълбоко, когато чух в колибата гласове над главата ми и шумолене на хартия, като че някой размесваше карти за игра и… Света Богородице, какво е това?
— Кое?
— Нищо ли не чухте? Пак същата история. Конски тропот. Пред хижата. — Фелим се втурна към вратата.
— Свети Патрик! Обкръжени сме от конници. Може да има до хиляда души. А зад тях идват други. Старият Зеб… Трябва пак да накарам кобилата да квичи. Господи, дано не закъснея!
Като грабна кактусовия клон, който бе внесъл за удобство в колибата, той изхвръкна навън.
— Mon Dieu! — извика креолката. — Те са! Баща ми — и ще ме завари тук. Как да му обясня? Света Дево, спаси ме от позор!
Луиза се хвърли несъзнателно към вратата и я затвори. Но като размисли малко, разбра, че това е напразно. Хората, които бяха отвън, нямаше да се спрат пред такова препятствие. Тя бе познала гласовете на регулаторите.
Пред очите и се мярна цепнатина в кожената стена. Да избяга ли оттам, колкото и да е недостойно?
Но и това беше вече невъзможно. И в задната част на двора се чу тропот от копита. Имаше вече конници и зад колибата.
Освен това конят й беше пред колибата — не можеше да не го познаят. Сигурно са го видели вече.
Но друга — по-великодушна мисъл възпря девойката от бягство.
Морис беше в опасност, от която не можеше да се спаси, защото не я подозираше дори. Кой друг освен нея можеше да го защити?
— Нека загубя доброто си име — помисли тя. — Да загубя баща си, приятелите си, но не и него. Опозорена или не, ще му остана вярна.
С тези благородни мисли Луиза зае мястото си до леглото на болния, готова да се изложи на всичко, дори на смърт, само да запази избраника на сърцето си.
Глава LXII
В ОЧАКВАНЕ НА РЕПЛИКАТА
Никога около хижата на ловеца на коне не бе се чувал такъв тропот на копита, дори когато коралът бе пълен с току-що уловени мустанги.
Когато се втурна навън, Фелим беше посрещнат от гласовете на двадесетина души, които му извикаха да спре.
Един от тия гласове се разнася по-гръмко и властно от останалите и показва, че притежателят му е водач на командата.
— Стой, негоднико! Безполезно е да се опитваш да избягаш. Още една крачка и ще се изтърколиш на земята. Стой, ти казвам!
Командата подействува веднага на Фелим, който се бе запътил към кобилата на Зеб Стамп, вързана на другия край на поляната. Той се закова мигом.
— Уверявам ви, джентълмени, че не искам да избягам — заяви Фелим, разтреперан при вида на двадесетина разгневени лица и още толкова дула на пушки, насочени към него. — Не съм имал такова намерение. Исках само да…
— Да избягаш, ако можеш! Добре започна! Ела насам. Дик Трейси! Вържи го! Помогни му, Шелтън! Уф, какво странно същество. Сигурно не е човекът, когото търсим, джентълмени?
— Не, не! Не е той. Това е слугата му, Джон.
— Хей, вие там зад колибата! Отваряйте си очите! Още не сме го хванали. Не позволявайте и пиле да прехвръкне покрай вас! А сега, господинчо, кой е вътре?
— Кой е вътре ли? Искате да кажете в хижата?
— Дяволите да те вземат! Отговаряй на въпроса, който ти задават — каза Трейси, като плесна пленника с въжето. — Кой е вътре в колибата?
— О, господи! Срещу ръжен не се рита. Така е. Е, хайде. Най-напред господарят ми.
— А какво е това? — запитва Удли Пойндекстър, който се приближава в този миг и забелязва петнистата кобила. — Това е… мустангът на Луиза.
— Да, вуйчо — отговаря Касий Къхуун, който язди редом с него.
— Интересно, кой е довел животното тук?
— Предполагам, че самата Луиза.
— Глупости. Шегуваш се, Касий!
— Не, вуйчо. Сериозно говоря.
— Искаш да кажеш, че дъщеря ми е била тук?
— Била е и, струва ми се, още е тук.
— Невъзможно!
— Погледни тогава нататък!
Вратата току-що се бе отворила. В колибата се виждаше женска фигура.
— Боже мой! Дъщеря ми!
Пойндекстър скача от седлото и се отправя бързо към колибата, следван непосредствено от Къхуун. И двамата влизат вътре.