— Луиза, какво значи това.! Ранен човек! Кой е? Хенри ли! Преди да получи отговор, той забелязва палтото и шапката на Хенри.
— Хенри е! Жив е, слава богу! Пойндекстър се спуска към леглото.
Обаче радостта му изчезва мигновено. Бледното лице върху възглавницата не е на неговия син. Бащата залита назад с глух стон.
Къхуун изглежда не по-малко развълнуван. Само че неговият вик е не от мъка, а от ужас; той се измъква уплашен от колибата, като че преследван от някаква опасност.
— Велики боже! — задъхва се плантаторът. — Какво става? Можеш ли да ми обясниш, Луиза?
— Не мога, татко! Тук съм само от няколко минути. Намерих го в това състояние, в което го виждаш. Той е в безсъзнание.
— А… а… Хенри?
— Нищо не са ми казали. Мистър Джерълд беше сам, когато влязох. Слугата му не беше тук. Току-що се върна. Нямах време да го разпитам.
— Но… но… ти как попадна тук?
— Не можах да се стърпя да остана у дома. Не можех да понасям повече тази неизвестност. Ужасно беше да стоя сама, без никого в къщи. А мисълта, че горкият ми брат…
Пойндекстър отправя към дъщеря си смаян, но все още въпросителен поглед.
— Мислех, че може би ще намеря Хенри тук.
— Тук ли? А откъде знаеш това място? Кой те доведе? Ти си съвсем сама.
— О, татко! Аз знаех пътя. Нали си спомняш лова — когато ме отнесе мустангът. Той се спря по тези места. На връщане мистър Джерълд ми каза, че живее насам. Реших, че ще мога да намеря пътя.
Пойндекстър продължава да гледа озадачено, но в погледа му се появява и друг израз. Челото му се смръщва и сянката по него става още по-тъмна. Каквито и да са мрачните мисли, които го вълнуват, той не ги издава.
— Странно е това, което си сторила, дъще. Непредпазливо, дори опасно. Постъпила си като глупаво момиче. Ела, ела да излезем. Тук не е място за една девойка — особено за тебе. Качи се на коня и си иди право в къщи. Някой ще те придружи. Защото тук може да се случат неща, на които не бива да присъствуваш. Хайде, хайде!
Бащата излиза от колибата, последван от дъщерята, която едва прикрива неохотата си. Със същото нежелание се отправя към коня си.
Преследвачите са слезли от конете си и стоят на откритото място пред колибата.
Всички са там. Къхуун им е съобщил какво е положението в хижата, та предпазливостта е излишна.
Те стоят на групи. Някои разговарят, други мълчат. По-голяма е групата около Фелим, който лежи на тревата, здраво завързан. Позволено му е да говори. Задават му въпроси, но не вярват много на отговорите му.
При появата на бащата и дъщерята всички обръщат очи към тях, но не продумват. Въпреки това погледите издават, че всички горят от любопитство да разберат какво е станало.
Повечето мъже тук познават младата девойка по вид; а всички са чували за нея. Те са безкрайно изненадани да я видят на това място. Сестрата на убития под един покрив с убиеца!
Защото повече от всякога са убедени, че Морис е убил Хенри.
След като се върна от колибата, Къхуун им бе съобщил новини, които потвърждаваха сякаш тяхното съмнение. Разправил им бе за шапката, за палтото, за самия убиец, тежко ранен в смъртната борба.
Но какво търси тук Луиза Пойндекстър сама, непридружавана нито от бял, нито от черен, от сродник или роб? Дошла е на гости, както изглежда.
Братовчед й не дава никакви обяснения — може би не е в състояние да ги даде. А баща й — дали и той би могъл да обясни нещо? Едва ли, ако се съди по слисания израз на лицето му.
Започват да шушукат от ухо на ухо, от група в група. Съмненията са много, но никой не смее да ги изрази гласно. Дори суровите обитатели на граничните зони уважават бащинските и синовни чувства и търпеливо чакат обяснението.
— Качвай се, Луиза! Мистър Янси ще те придружи до дома.
Младият плантатор, комуто поверяват Луиза, никога не е бил така готов да изпълни поставената задача. Той е човекът който най-много завижда на предполагаемото щастие на Ка-сий Кухун. И благодари в душата си на Пойндекстър за случая, който му предоставя.
— Но, татко! — роптае младата девойка. — Защо да не ви дочакам? Вие няма да останете тук?
Нещо проряза Янси като с нож.
— Искам да изпълниш каквото казах, дъще. Мисля, че това е достатъчно.
Янси се успокоява пак, но не напълно. Той познава добре гордия дух на девойката и допуска, че тя няма да се подчини — дори на заповедите на баща си.
Тя се подчинява, но със зле прикрито нежелание, въпреки присъствието на толкова много любопитни зрители.
Двамата се отдалечават. Младият плантатор язди напред, девойката бавно го следва. Той не може да прикрие ликуването си; тя — разочарованието си.