Ако някой би видял как Фелим се измъква, щеше да предположи, че слугата използува случая да спаси собствената си кожа и съвсем не иска да знае какво ще стане с господаря му.
Вярно е, че Фелим не можеше да направи нищо. И той знаеше, че бе изчерпал вече всичките си адвокатски способности и всяка друга намеса от негова страна щеше да бъде напразна или може би би разсърдила още повече обвинителите.
Желанието му да се спаси не бе признак на непочтеност, а само проява на инстинкта за самосъхранение, който го бе обзел, докато се прокрадваше между дърветата. Всеки би предположил, че е така.
Такова предположение би било несправедливо към Фелим. Верният слуга бягаше, но не с намерение да изостави господаря си на собствената му съдба, без да положи последни усилия да го освободи от ръцете на палачите. Той знаеше добре, че сам не може да направи нищо. Надеждата му беше в Зеб Стамп. Той искаше да го призове със сигнала, който по-рано се оказа така удачен, затова се измъкваше сега от сцената на съда и екзекуцията.
След като се измъкна от въжето, Фелим се шмугна между дърветата и под тяхната закрила се втурна към мястото, където пасеше старата кобила.
Другите коне, които бяха привързани за клоните, образуваха доста плътна редица по края на гората. Те скриваха движенията на Фелим и той стигна при кобилата, без да бъде забелязан от никого.
Но едва сега забеляза, че бе забравил сечивото, необходимо за изпълнение на плана. Изпуснал бе кактусовия клон на мястото, гдето го бяха уловили, и сега той се мотаеше в краката на враговете му.
Той не можеше да се добере до него, без да се изложи на опасност да го хванат отново, нещо, което би му попречило да осъществи намеренията си. А нямаше нито нож, нито каквото и да е оръжие, за да се сдобие с друг клон.
Фелим се спря нерешително, измъчван от мисълта какво да прави, но това бе само за миг. Нямаше време за губене. Близка и непосредствена опасност заплашваше живота на господаря му. Никаква жертва нямаше да е достатъчно голяма, стига да може да го спаси. Окрилен от тази мисъл, верният Фелим се спусна към кактусовото дърво, сграбчи с голи ръце един от бодливите клони и го прекърши от стеблото. Пръстите му се раздраха, но какво значение имаше това в сравнение с живота на неговия любим господар? Със същото себеотрицание Фелим изтича при кобилата и без страх, че може да бъде ритнат пак, той я хвана за опашката, за да повтори изтезанието.
В това време примката бе нахлузена около врата на ловеца на мустанги и, то грижливо нахлузена, за да се избягнат всякакви изненади. Другият край на въжето, който минаваше през клона на дървото, бе в ръцете на двамата негодници, изгарящи от нетърпение да го опънат. В очите и в лицата им се четеше смъртоносна решимост. Те само чакаха знак.
Никой нямаше право да даде този знак. Затова се и протакаше екзекуцията. Никой, както изглежда, не желаеше да поеме отговорността да даде знак, който ще лиши от живот едно човешко същество. При все че смятаха Морис за престъпник, за убиец, никой не смееше да поеме задължението на шерифа. И Къхуун дори се дръпна неволно назад.
Не може да се каже, че липсваше желание. То не липсваше на бившия офицер и на мнозина от регулаторите. Не личеше, че те искат да се откажат от стъпката, която бяха направили. Прекъсването се дължеше чисто и просто на обстоятелството, че не знаеха как да постъпят. Настъпило бе само затишие пред буря.
Тържествен миг — всички мълчат като в гробница. Всеки знае, че смъртта витае наблизо — смъртта в най-отвратителния си и мрачен вид. Всеки чувствува, че й бе съдействувал, бе я насъскал — че тя е съвсем наблизо.
Безмълвни и вцепенени, те стоят неподвижни като стволовете на дърветата, които ги заобикалят. Развръзката сигурно настъпва вече?
Да, настъпва; но не очакваната, подготвена от тях развръзка. Вместо да видят Морис Джерълд увиснал във въздуха, те стават свидетели на съвсем друга сцена, която е толкова смешна, че прекъсва изпълнението на присъдата.
Известната на всички стара кобила на Зеб Стамп, като че изведнъж пощръкля. Тя започна да подскача по поляната, да рита и да реве колкото й глас държи. Това бе сигнал за стотината завързани по дърветата коне да подражават на дивото й скачане и да отговарят гръмко на цвиленето й.
Никаква магия не би могла да причини по-бърза промяна в картината пред хакалето. Не само екзекуцията, но и всичко друго, свързано с нея бе прекъснато.
Настъпилата промяна всъщност не беше за смях. Напротив, тя бе придружена от изплашени погледи и ужасени викове. Част от регулаторите се спуснаха към оръжието, но никой не можеше да разбере тоя вик сред дигналата се врява.