— Никаква милост! — откликват двадесетина гневни гласа. — Да се обеси, да се обеси!
Регулаторите вече не се въздържат в присъствието на очарователната девойка.
Може би тя именно стана причина за по-бързото приближаване на съдбовния миг. Касий Къхуун не е единственият обзет от завист между тези хора. Мнозина намразват сега ловеца на мустанги и заради предполагаемото му щастие.
Възбудата и страстта за отмъщение стават причина да бъде забравена вежливостта — една добродетел, с която тексасците се славят.
Девойката е по-скоро отвлечена, отколкото отведена от нейния братовчед по заповед на бащата. Тя се бори с този, когото мрази, плаче и високо осъжда нечовешката постъпка.
— Чудовища! Убийци! — вика тя.
Съпротивата е безполезна. Никой не обръща внимание на думите й. Тя е отвлечена зад тълпата и изгубва всякаква надежда, че може да помогне на този, за когото е готова да даде живота си.
Къхуун е принуден да слуша горчиви думи. Върху него се сипят укори, които нараняват сърцето му.
По-добре да не беше се залавял с нея.
Сигурността, че отмъщението му е близко, никак не го успокоява. Съперникът му скоро ще умре, но каква полза?
Красивата девойка, която се извива в прегръдките му, не ще му позволи никога да я прегърне. Той може да убие покорителя на сърцето й, но никога не ще спечели и най-малкото благоволение от нея.
Глава LXV
ОЩЕ ЕДНА ИНТЕРМЕДИЯ
Живата картина се възстановява за трети път — зрителите и изпълнителите в тази страшна драма са заели отново своите места.
Ласото е прехвърлено през клона; същите негодници държат единия му край; но този път вече го обтягат.
За трети път всички си мислят: „Душата на Морис Джерълд трябва да се прости скоро със земния свят“.
Сега вече наистина изглежда, че е настъпил последният час на нещастника. И любовта дори се оказва безсилна да го спаси. Каква друга земна сила би могла да му помогне сега? Никаква — както изглежда. Няма никакви изгледи за помощ. Няма и време. В погледите на жестоките регулатори не се чете нито капка милост, а само нетърпение. И палачите изглежда бързат, като че се страхуват да не ги прекъснат пак. Те дърпат въжето със сръчността на опитни хора. Изразът и на двамата потвърждава предположението, че са свикнали с подобни занимания.
След по-малко от минута цялата „работа“ ще е свършена.
— Хайде! Бил! Готов ли си? — извиква единият и от въпроса му личи, че те не възнамеряват да чакат за сигнал.
— Готов съм — отговаря Бил. — Да го обесим, мерзавеца! Да го обесим!
Те дърпат въжето, но не достатъчно силно, за да изправят ловеца на мустанги. То само се затяга около врата му, повдига главата му от земята и толкова.
Само единият от палачите бе дръпнал с всички сили.
— Тегли, да те вземат дяволите! — крещи Бил, учуден от бездействието на помощника си. — Защо не теглиш?
Бил е обърнат с гръб и не вижда, че се е появил човек, който възпира другия палач да му помогне. Не вижда, че другарят му сякаш се е вкаменил.
— Хайде! — продължава главният палач. — Да опитаме отново, и двамата заедно. Хоп! Да го обесим!
— Не, няма да го бъде! — извиква гръмогласно някой. Между дърветата се появява бързо един великан с пушка, дълга шест фута. Само с няколко стъпки той се намира изведнъж сред тълпата.
— Не, няма да го бъде! — повтаря той и спира при проснатото тяло, като насочва дългата пушка към двамата палачи. — Така ми се чини! Слушай, Бил Грифин, ха си дръпнал тия сплетени конски косми на една осма от инча, ха съм ти пуснал в търбуха едно хапче, гдето хич няма да ти понесе. Пускайте въжето, проклетници! Пускайте го!
Ревът на кобилата на Зеб Стамп едва ли би причинил по-голямо смущение, отколкото появата на самия Зеб; така бързо пристигналият човек бе Зеб Стамп.
Почти всички присъствуващи го познаваха. Мнозина го уважаваха; мнозина бяха и тези, които се страхуват от него.
Между последните бяха Бил Грифин и помощникът му. Те не дърпаха вече въжето. Щом чуха заповедта да го пуснат и двамата го пуснаха, защото разбраха, че ги заплашва опасност. Ласото лежеше на поляната.
— Що за щуротия е това, момчета? — продължава великанът, като се обръща към онемялата от изненада тълпа. — Да не ви е скимнало да го бесите?
— Тъкмо това искаме да направим — отговори строг глас.
— А защо не? — пита друг.
— Защо не ли? Как се беси човек току-така без съд?
— Какъв ти човек! Освен това ние го осъдихме, и то справедливо.